Той се изправи и ме хвана за ръка. Застанахме между надгробните си камъни. Прегърнахме се и дълго не се отделихме един от друг.
— Нека да се срещнем точно тук — предложих аз накрая. — След петдесет години, да речем!
— До скоро! — каза той тъжно и си тръгна.
Аз останах още малко и след това се прибрах.
50
Едва ли някога ще разбера дали Десире наистина беше осъзнала, че бях сериозен, там на гробището. И ако да, как ли го приемаше? Тя сигурно можеше още доста време да кара така — да се скъсва от работа през седмицата и да разпуска за няколко часа в селска атмосфера през уикенда. Като се има предвид, че винаги аз бях този, който вървеше по петите й и искаше още, бе странно, че точно аз сложих края — поне си мисля, че беше така. Не можех да продължавам по този начин — цената бе твърде висока. Но раздялата направо ме смазваше.
В момента, в който се прибрах от гробището, смъкнах ботушите си, влязох в хола и взех тефтер и химикалка от бюрото. След това направих една обиколка на къщата и двора. Крачех наоколо като строителен инспектор и си записвах всичко, което трябваше да се направи. Радио „Енърджи“ бумтеше на максимум — идеално за човек, който иска да се лоботомира за известно време, без трайни увреждания. Съставих списък с по три неща дневно, които да върша, без да броим текущите задачи. Като например да излея основите на торохранилището и да построя нова помпена станция.
И започнах да действам. Упорито се утешавах с работа, толкова много работа, че нямах време дори да погледна местния вестник. Не знаех кой ден от седмицата сме точно. Всяка сутрин излизах в 5,30 и работех до 10 вечерта, когато се прибирах. Тогава просто се просвах на дивана, често не успявах дори да стигна до спалнята. Имаше дни, в които не можех да си спомня дали съм ял, или не.
Поддържах това темпо чак докато стана време за пролетната оран. Ако кравите нещо недоволстваха, веднага изпитваха удара на подкованите ми ботуши. Една крава стана толкова нервна, че се наложи да й сложа скоба против ритане. Мислех си, че трябва да са ми ужасно благодарни тези крави.
Не изпаднах отново в онази апатия, която ме беше обзела, преди да срещна Скаридата. Нещата бяха навързани — бях се отказал от най-зашеметяващото нещо в моя живот за това тук. Така че бях принуден да му дам и останалото. Всичко, което имах.
След това дойде един период, в който си наумих, че трябва да излизам в събота вечер. Беше като работна задача — една от многото, — да изляза и да проуча какво се предлагаше на пазара, като на изложение за селскостопански машини. Оставих един фризьор да направи каквото може от кълчищата ми, слагах си чиста риза, дънки и старо кожено яке и излизах. Ходех по кръчми и се срещах с момичета и понеже всъщност изобщо не ми пукаше какво мислят за мен, имах много по-голям успех, отколкото във времената на Джентълмена Бени. Понякога дори се прибирах с някое момиче вкъщи, но никога не се срещахме отново. Не че това ми носеше кой знае каква утеха, тези момичета въобще не се превърнаха в нещо повече от тяло за мен. Но не мога и с ръка на сърцето да твърдя, че от нощите с тях ставах по-потиснат. Поне виждах, че някъде там съществуваха жени, които можех да имам.
В един момент спрях да излизам в събота — заради оранта обръчът около мен беше започнал да се затяга. Работех по осемнайсет часа на ден и една сутрин, когато припаднах в котелното помещение, разбрах, че трябва да направя нещо. Бях свалил седем килограма и имах гастрит. За да се справя поне с това, се обадих на Анита и тя се отби една вечер. Като ме видя, закри устата си с ръце.
— Не искам да говоря — казах аз. — Имаш ли лекарството?
След една седмица си взе годишния платен отпуск.
— В болницата са повече от доволни, ако не го вземеш през лятото — обясни тя.
После се пренесе в стаята на майка. Готвеше риба и леки супи за стомаха ми и масажираше гърба ми, след като бях седял в трактора и орал до 11 вечерта. Напълни хладилника и фризера, чистеше и подреждаше в къщата. Окачи пердета и идваше с мен в обора, щом станеше време за млечните проби. Вечер седеше и плетеше, докато аз четях „Ланд“, и в началото не си говорехме много.
Беше като да вземеш два аспирина, когато главата ти ще се пръсне от болка. Болката бавно отшумява до едно леко болезнено пулсиране, с което постепенно свикваш.
На третата седмица започнах да й разказвам. Тя не продумваше, само кимаше и хвърляше по едно око на плетката си. Това беше добре, ако бе тръгнала да коментира Скаридата, щях просто да спра да говоря.