Мъжът от съседния гроб

В една малка прашна кръчма видях стар хладилник като този, който се намира в кухнята на Бени. Или се намираше? Навярно нещата са се променили.

Само веднъж наех кола и минах през селото на Бени. Убеждавах се, че отивам да бера малини в гората до съседното село. По пътя видях Бени и една загоряла от слънцето, тъмнокоса жена. Движеха се срещу мен с колела и кошници за пикник пред кормилото, но, естествено, не ме забелязаха в колата. Бени обясняваше нещо и сочеше надалече към полетата. И той беше загорял от слънцето и отслабнал и си бе подстригал косата по различен начин. Изглеждаше щастлив.

Тя пък изглеждаше доста скучна. Сигурно е добра компания за Виолет, помислих си. Започнах да се чудя дали и с нея прави любов така, както с мен, и след това всичко стана толкова непоносимо, че едва се прибрах вкъщи и се зарекох никога да не ходя там.

Мерта все повече заприличваше на себе си, поне външно. Но ми напомняше за една играчка, която бях имала като дете — жълто метално пате, което можеше да се придвижва с клатушкане на металните си лопатки и да казва „па-па“, когато го навиех с ключе. Един ден завъртях ключето твърде силно и пружината на патето се счупи. Не можех да проумея, че повече не иска да върви, на външен вид си беше същото.

Пружината на Мерта се беше счупила.

Но разликата между хората и металните патета е преди всичко в това, че нашите пружини могат да се излекуват с времето. Мерта срещна един мъж, който се придвижваше с инвалидна количка. Беше му направена колостомия и бе избухлив и мрачен. „Да-да — казваше Мерта. — Ама с него поне знам как стоят нещата!“

Неговият живот със сигурност стана по-вълнуващ, откакто я срещна. Тя твърдеше, че хората в инвалидна количка могат да правят всичко, което и ние останалите. Веднъж по време на разходка в планината пусна количката по едно възвишение. Количката се преобърна и той я обсипа с проклятия, но Мерта просто поклати глава и го замъкна на следващия висок хълм.

През септември поднових часовете си за четене на приказки. Едно русо момченце с кафяви очи често сядаше най-отпред и прекъсваше приказката и предлагаше различни подобрения. Неговият татко стоеше до стената и изглеждаше едновременно горд и смутен. Веднъж останаха след часовете и си поговорихме, а след това отидох с тях на сладкарница. Таткото се казва Андерш и живее сам със сина си. Започнахме да се срещаме и да си правим излети, посещавахме музеи и си готвехме. Андерш е историк и разказва за миналото по един толкова лековат, насмешлив начин, че направо не знам на какво да вярвам, но пък често ме разсмива.

Надявах се, че се влюбвам в него.

Един ден, когато тримата бяхме в парка, синът му Даниел каза с трепереща долна устна:

— Толкова ми е мъчно за орлите!

— Защо? — попита Андерш.

— Защото не могат да влязат в къщичките за птици.

Тогава разбрах, че този, в когото бях влюбена, беше Даниел.

През октомври се случи малко чудо. На една витрина видях чифт красиви сини обувки с каишки. Познах ги. Веднага влязох и ги купих, обух ги и се прибрах вкъщи. След това, без да ги свалям, проведох един телефонен разговор.

54

Мислех си, че съм наясно с чудесата. Бяха ми професия. Да сея и жъна живот. Но с чудесата винаги трябва да си нащрек. Може да се промъкнат тихо и да те изненадат.

Анита искаше да се сгодим.

— Не мога, нямам безименен пръст на лявата ръка за халката! — шикалкавех аз. Но след това спрях да се опитвам да се измъквам. Анита имаше право.

Една октомврийска вечер изневиделица се обади Скаридата. Точно се бях прибрал от обора, а Анита пържеше месо, което цвърчеше апетитно в тигана. Радио „Енърджи“ бумтеше. Взех телефона и се качих в спалнята.

— Да?

— Можеш ли да дойдеш у нас? Сега, веднага? Не се е случило нещо страшно, просто трябва да обсъдя един въпрос с теб.

— Сега ли? Не е много удобно тази вечер. Утре става ли? — Мъчех се да звуча безразлично, ала, разбира се, не се чувствах така. Точно обратното.

Настъпи кратко мълчание.

— Не — отсече тя накрая. — Тази вечер или никога. Но не ще ти се разсърдя, ако не дойдеш. Няма никакъв проблем.

— При теб съм след половин час — отвърнах аз.

Анита не ме попита защо така изведнъж трябваше да отида до града. Но със сигурност се чудеше. По принцип казвам къде отивам.

По пътя не мислех за нищо. Просто барабанях с пръсти по волана и се опитвах да изпразня главата си от всяка възможна мисъл.