Тя ме посрещна с напълно непроницаемо лице и ме помоли да седна на ръбестия бял фотьойл. Беше си като преди и същевременно различна. За кого бе започнала да се гласи и да си слага грим? Както обикновено, беше облечена с дрехи в неутрални цветове, дънки и пуловер, но за моя изненада, носеше много елегантни сини обувки с каишки. Седна срещу мен и изглеждаше като дете, което се готви да скочи във водата и брои наум: десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири…
Известно време никой не продума. След това започнахме да говорим едновременно.
Засмяхме се леко притеснено. Тя ме погледна и ми се струва, че рядко я бях виждал да гледа с толкова много любов.
— Не успях да изчакам да минат петдесет години, въпреки че се опитах — подхвана. — Не се тревожи. Не желая да ти обърквам живота. Но има едно нещо, за което искам да те помоля, и не знам как да започна.
— Винаги можеш да започнеш с някоя шега. Често прибягваше до това, когато аз се стараех да говоря сериозно — казах и сам долових огорчението в гласа си. Излишно! И аз самият се бях държал така. Трябваше да спра да драматизирам. — Чела ли си нещо хубаво в последно време? — попитах. Това беше стара ключова реплика, с която обикновено започвахме. Тя отговаряше например „Шопенхауер“, а аз „Коледната книга на Фантома“ и после ги сравнявахме. „Мирогледът на Шопенхауер е наистина забележителен! — Да, но Фантомът има по-яки боксерки…“ Това ни беше спасявало много пъти, когато се бяхме разхождали по твърде тънък лед. А понякога бяхме успявали да си кажем важни неща под формата на шега.
— Наскоро четох за едно научно изследване във Франция — каза тя. — На голяма група мъже бил направен следният експеримент: обличат си съвсем нова бяла тениска и преспиват в нея, а след това голяма група жени подушват тениските и избират кой мъж им се струва най-интересен. И се оказало, че всички жени избрали мъжа с имунна система, която допълвала тяхната. Тогава поколението щяло да бъде добро.
— Значи теб те възбуждаше моята имунна система, не фермата ми?
— Кой знае?
Отново замълча и сякаш броеше: три, две, едно — скачай!
— Ето какво искам. Исках го през цялото време и дори не знам защо. Искам да имам дете от теб. Остави ме да довърша! Не целя да се съберем и да започнем наново! Искам просто този проклет биологичен часовник да млъкне, иначе не мога да продължавам така. Искам да дам шанс на тези яйчица, които чувствам, че ме изпълват, един-единствен шанс. А ти не е нужно да участваш по какъвто и да било начин.
— Да не би да възнамеряваш да ме удариш по главата, за да загубя съзнание, и след това да ме изнасилиш? — попитах аз. Признавам, че я бях зяпнал с отворена уста.
— Възнамерявам да те помоля да спиш с мен още само веднъж — каза тя и ме погледна сериозно. — Сега, когато подскачат най-бурно. Трябва да бъде точно сега. Очевидно само за теб подскачат така.
Видях живота си като на лента.
— А след това няма да ти се наложи да чуеш и дума за цялата работа. Освен ако самият ти не държиш, разбира се. И ако нищо не стане — а то е ясно, че няма да стане, — поне ще знам, че съм опитала, и ще мога да спра да мисля за това и всеки от нас може да е безумно щастлив с живота си. — Тя погледна крадешком към халката ми.
Аз мълчах.
— Детето ще има страшна имунна система! — промърмори. — Ох, не, забрави какво казах! Никога не съм била по-сериозна. Мислех си, че в свидетелството за раждане мога да напиша Баща неизвестен. Не казвай нищо! Аз, естествено, не съм го преценила докрай. Има толкова много неща, които да се решават, да, да, знам! Затова ще разполагаш точно с един час да помислиш. Ще те оставя сам през това време.
Тя скочи, грабна платнената си чанта и тръгна към вратата.
— Ако не си тук, когато се върна, ще знам. Тогава поне ще съм направила каквото съм могла и те ще трябва да започнат да подскачат за някой друг… А теб винаги ще си те спомням като най-добрия ми приятел в игрите. Но няма да мисля за теб толкова често.
Тя се изниза през вратата, преди да успея да кажа и дума.
Вероятно изглеждах така, както кравите, когато им забият инжекцията с упойка, преди да ги заколят.
Огледах се наоколо. Плаката с раковината вече го нямаше. На негово място имаше картина с водни бои на скали и море и увеличена снимка на някаква статуя — една дебела жена с куп дечурлига, които се катерят по нея.
Ако станех част от безумното й предложение, щях да причиня на Анита това, което онзи Робертино бе направил на приятелката й Мерта. Беше невъзможно.