Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм
Пролог
Надина, руската танцьорка, която беше покорила Париж, се полюляваше в такт с аплодисментите и не спираше да се покланя. Нейните присвити черни очи се стесниха още повече, а дългата линия на алените й устни се изви леко нагоре. Ентусиазираните французи продължаваха да тропат с крака по пода в знак на одобрение, докато завесата се спускаше с шумолене, закривайки екстравагантните червени, сини и пурпурни декори. Танцьорката напусна сцената сред облак от сини и оранжеви драперии. Посрещна я брадат господин, който възторжено я прегърна. Това беше Директорът.
— Magnificent, petite, великолепно! — възкликна той.
— Тази вечер надминахте себе си. — Някак бездушно той галантно я целуна по двете страни.
Мадам Надина прие оказаната й почит с маниера на човек, отдавна свикнал с такива прояви на възхищение и продължи към гримьорната си, пълна с небрежно струпани навсякъде букети и разкошни костюми с футуристичен дизайн, а топлият въздух беше изпълнен с уханието на безбройните цветя и изискани парфюми и есенции. Жана, гардеробиерката, прислужваше на господарката си, като приказваше безспирно и я заливаше с поток от ласкателни комплименти.
Тирадата й беше прекъсната от почукване на вратата. Жана отиде да отвори и се върна с визитка в ръка.
— Ще приема ли Мадам?
— Дай да видя.
Танцьорката протегна небрежно ръка, но като видя името върху картичката, граф Сергей Павлович, в очите й внезапно проблесна искрица интерес.
— Ще го приема. Жълтият пеньоар, Жана, и по-скоро. А когато графът влезе, ти можеш да си тръгваш.
— Bien, Madame.
Жана донесе пеньоара, изящна дреха от оцветен в царевично жълто шифон и хермелин. Надина го облече и седна като се усмихваше на себе си и бавно почукваше с изящната си бяла ръка по стъклото на масичката за гримиране.
Графът не закъсня да се възползва от дадената му привилегия — среден на ръст мъж, много слаб, много елегантен много блед, с безкрайно уморен вид. Нищо в чертите на лицето му не привличаше внимание — човек, когото трудно ще познаеш отново, ако се остави настрана неговата превзетост. Той се наведе над ръката на танцьорката с пресилена галантност.
— Мадам, за мен наистина е голямо удоволствие.
Това успя да чуе Жана, преди да излезе и да затвори вратата след себе си. Останала насаме със своя посетител, усмивката на Надина настъпи неуловима промяна.
— Въпреки че сме сънародници, не мисля, че е необходимо да говорим на руски — заяви тя.
— Не възразявам, още повече че нито един от двама ни не знае и думичка на този език — съгласи се нейният гост.
По взаимно съгласие те преминаха на английски и щом графът изостави своята превзетост, стана ясно, че това несъмнено е неговият матерен език. Всъщност той беше започнал кариерата си като вариететен артист в Лондон.
— Имахте голям успех тази вечер — отбеляза той. — Поздравявам ви.
— Въпреки това — каза жената — аз съм разтревожена. Положението ми вече не е същото. Съмненията, които възникнаха по време на войната и досега не са изчезнали. Непрестанно ме наблюдават и следят.
— Но срещу вас никога не е било повдигано обвинение в шпионаж?
— Нашият шеф подготвя плановете си изключително внимателно, за да се стигне до това.
— Господ да поживи „Полковника“ — каза графът с усмивка. — Не е ли учудваща новината, че той има намерение да се оттегли? Да се оттегли! Също като някой лекар, или месар, или водопроводчик…
— Или като обикновен занаятчия — довърши Надина. — Това не трябва да ни учудва. Защото „Полковникът“ винаги е бил такъв — един изключително предприемчив човек. Той организираше престъпления така, както друг би организирал производството в някоя фабрика за обувки. Без сам да се замесва, той планира и ръководи поредица от изумителни удари, които обхващаха всяка област от онова, което можем да наречем негова „професия“. Кражби на скъпоценни камъни, фалшификации, шпионаж (много доходоносен по време на война), саботаж, убийства, които не привличат излишно внимание — едва ли има нещо, което да не е вършил. А най-умното е, че той знае кога да спре. Играта започва да става опасна? — той елегантно се оттегля, при това с огромна печалба!
— Хм — произнесе графът замислено. — Това е доста… смущаващо за всички нас. Положението наистина е много объркано.
— Но ще бъдем възнаградени изключително щедро!
Някаква подигравателна нотка в гласа й накара мъжа да я изгледа внимателно. Тя се усмихваше на себе си и начинът, по който го правеше, разбуди любопитството му. Но той тактично продължи: