Мина известно време, докато разберат за какво точно моля, тъй като по невнимание бях попаднала в отдела за изгубени вещи, но най-сетне ме въведоха в малка стая и ме представиха на инспектор Медоуз.
Инспектор Медоуз беше дребен червенокос мъж, чието поведение ми се стори доста дразнещо. Някакъв негов подчинен, също с цивилни дрехи, се беше настанил съвсем ненатрапчиво в ъгъла.
— Добър ден — казах аз с известно смущение.
— Добър ден. Заповядайте, седнете. Разбирам, че искате да ни кажете нещо, което смятате, че ще ни бъде от полза.
Тонът му подсказваше, че това му се струва твърде малко вероятно.
Почувствах как кръвта ми започва да нахлува в главата.
— Вие, естествено, знаете за мъжа, който беше убит в метрото? Мъжът, който имаше в джоба си разпореждане за оглед на същата тази къща в Марлоу.
— А! — каза инспекторът. — Вие сте онази мис Бедингфийлд, която е дала показания при разследването. Точно така, в джоба на мъжа е имало разпореждане. Може и доста рутя хора да са имали — само че те не са били убити.
Аз възвърнах самообладанието си.
— Не ви ли се стори странно, че в джоба на мъжа не е имало билет?
— Няма нищо по-просто от това — да загуби билета си. И на мен се е случвало.
— И никакви пари.
— Имал е няколко дребни монети в джоба на панталоните си.
— Но не и портфейл.
— Някои мъже изобщо не носят портфейл.
Опитах да поставя въпроса по друг начин.
— Не смятате лиза твърде странно, че лекарят изобщо не се яви след това?
— Един зает медик твърде често не чете вестници. Вероятно е забравил за случая.
— Всъщност, инспекторе, вие определено сте решили, че тук няма нищо странно.
— Виждате ли, мис Бедингфийлд, склонен съм да мисля, че твърде много обичате тази дума. Младите дами са романтични. Това ми е добре известно — склонност към загадки и тем подобни. Но тъй като съм зает човек…
Разбрах намека и станах да си вървя.
Човекът, който седеше в ъгъла, се обади едва чуто:
— Може би младата дама ще сподели накратко с нас какво точно има предвид, инспекторе?
Инспекторът с готовност прие това предложение.
— Е, хайде сега, мис Бедингфийлд, не бързайте да се обиждате. Вие ни зададохте въпроси и намекнахте за някои неща. Кажете ни направо какво ви се върти в главата.
В мен се бореха накърненото достойнство и силното желание да споделя теорията си. Реших да пренебрегна накърненото си достойнство.
— По време на разследването сте изразили твърдото с убеждение, че в случая не става дума за самоубийство, нали така?
— Да, сигурна съм в това. Мъжът беше изплашен. Какво го беше изплашило? Не бях аз. Но може би някой е вървял по перона към нас — някой, когото той е познал.
— Вие не видяхте ли някого?
— Не — признах аз. — Не погледнах натам. После, веднага щом вдигнаха тялото от релсите, някакъв мъж се втурна да го прегледа, като заяви, че бил лекар.
— В това няма нищо необичайно — сухо заяви инспекторът.
— Но той не беше лекар.
— Какво?
— Той не беше лекар — повторих аз.
— Как така, мис Бедингфийлд?
— Наистина трудно ми е да обясня. Работих в болница по време на войната, виждала съм как лекарите преглеждат ранените. Действията им са на хора, които по силата на професията си вършат това почти механично. Този човек се държеше по-различно. Освен това един лекар никога не проверява за сърдечна дейност от дясната страна на гърдите.
— А той така ли направи?
— Да. Не обърнах особено внимание на това в момента — просто почувствах, че нещо не е наред. Но когато се прибрах у дома, разиграх цялата сцена и тогава разбрах защо действията му ми се сториха толкова несръчни.
— Хм — промълви инспекторът. Той бавно протегна ръка за лист и писалка.
— Имал е идеалната възможност да вземе всичко, което поиска, от джобовете на мъжа, докато опипваше гърдите му.
— Струва ми се малко вероятно — заяви инспекторът. Но… добре, можете ли да го опишете?