— Беше висок и широкоплещест, с тъмно палто и черни ботуши, с бомбе на главата. Имаше черна, заострена брадичка и очила със златни рамки.
— Махнете палтото, очилата и брадичката и няма да остане нищо, по което да бъде разпознат — изръмжа инспекторът. — Пет минути са достатъчни, за да промени външния си вид, ако иска — което и би направил, ако е такъв ловък джебчия, за какъвто го вземате.
Не бях имала предвид нищо подобно. Но от този момент отписах инспектора като безнадежден случай.
— Имате ли да ни кажете нещо друго за него? — попита инспекторът, когато станах да си вървя.
— Да — казах аз. Възползвах се от случая да изгърмя един последен патрон на тръгване. — Главата му определено беше брахицефална. А това е нещо, което едва ли ще е толкова лесно да се промени.
С удоволствие забелязах как писалката на инспектор Медоуз потрепна. Явно не знаеше как да напише „брахицефална“.
Глава пета
Изпълнена с възмущение, в първия момент ми се стори изключително лесно да предприема следващата си стъпка. Когато отидох в Скотланд Ярд, в главата ми вече беше назрял план. План, към изпълнението, на който щях да пристъпя, ако събитията в Скотланд Ярд се развиеха незадоволително (а те се развиха абсолютно незадоволително). Тоест, ако имах дързостта да го изпълня.
В пристъп на гняв човек лесно върши неща, които при нормални обстоятелства не би сторил. Без да си дам време да размисля, се запътих право към дома на лорд Нейсби.
Лорд Нейсби беше милионерът — собственик на Дейли Бъджет. Той притежаваше и други няколко вестника, но Дейли Бъджет беше неговата обична рожба. Именно като собственик на Дейли Бъджет той бе известен във всяко домакинство в Обединеното Кралство. Тъй като наскоро беше публикуван график за ежедневните дела на този високопоставен човек, знаех точно къде да го открия в настоящия момент. По това време на деня той диктуваше на секретарката си в собствения си дом.
Бях, разбира се, далеч от мисълта, че всяка млада жена, която пожелае да се представи и поиска среща с него, ще бъде веднага допусната до августейшата особа. Аз обаче се бях погрижила за тази страна на въпроса. В кошничката за визитки, която се намираше в приемната в дома на семейство Флеминг, бях видяла визитна картичка на маркиз Лоумсли, най-известния любител на спорта измежду благородниците. Бях взела картичката и я бях почистила внимателно с хлебни трошички, и бях написала с молив думите: „Моля, отделете на мис Бедингфийлд няколко минути от вашето време.“ На авантюристките не е присъщо да подбират методите си.
Планът ми успя. Връчих визитката на лакей с напудрена перука, който я отнесе. След малко се появи един блед секретар. Успях да победя в последвалата словесна престрелка. Той се оттегли сразен. После отново се появи и ме помоли да го последвам, което и сторих. Влязох в голяма стая, а край мен се стрелна някаква стенографка с изплашен вид, която приличаше на привидение от света на сенките. След това вратата се затвори и аз се озовах очи в очи с лорд Нейсби.
Всичко у него беше голямо. Голяма глава. Голямо лице. Големи мустаци. Голям корем. Взех се в ръце. Не бях дошла тук да обсъждам шкембето на лорд Нейсби. Той вече ревеше гръмогласно насреща ми.
— Е, какво има? Какво иска Лоумсли? Вие да не сте му секретарка? За какво става въпрос?
— Преди всичко — казах аз с възможно най-голямото хладнокръвие, на което бях способна в момента — не познавам лорд Лоумсли, а той съвсем определено не знае нищо за мен. Взех визитката му от подноса в дома на хората, където съм отседнала и сама я надписах. За мен беше важно да се срещна с вас.
За миг бях готова да се обзаложа, че лорд Нейсби щеше да получи удар. Най-накрая той преглътна два пъти и успя да се съвземе.
— Възхищавам се на хладнокръвието ви, госпожице. Е, ето ме! Ако успеете да ме заинтригувате, ще можете да останете с мен още точно две минути.
— Те ще са напълно достатъчни — отговорих аз. — А аз ще ви заинтригувам. Става дума за загадката в Мил Хаус.
— Ако сте открили „Мъжа с кафявия костюм“, пишете до редактора — прекъсна ме той веднага.
— Ако възнамерявате да ме прекъсвате, ще ви отнема повече от две минути — заявих твърдо аз. Не съм открила „Мъжа с кафявия костюм“, но е твърде вероятно да го сторя.
Възможно най-кратко изложих пред него фактите, свързани със случая в метрото и заключенията, до които бях стигнала. Когато свърших, той неочаквано рече: