— А какво знаете вие за брахицефални глави?
Споменах за татко.
— Човекът с маймуните? А? Е, май наистина имате глава на раменете си, девойче. Но това, с което разполагате, не достатъчно. Няма за какво да се захванем. А и в такъв вид не ни върши работа.
— Напълно съзнавам това.
— Какво искате тогава?
— Искам да ме назначите във вашия вестник, за да разследвам този случай.
— Не мога да направя това. Имаме нарочен човек, който работи по него.
— А аз зная някои твърде важни неща.
— Това, което току-що ми разказахте, така ли?
— О, не, лорд Нейсби. Имам и нещо друго предвид.
— О, нима? Изглеждате будно момиче. Е, за какво става дума?
— Когато този така наречен лекар се качваше в асансьора, той изпусна едно листче. Аз го вдигнах. Миришеше на нафталин. Както и мъртвият мъж. Но не и лекарят. Веднага разбрах, че лекарят трябва да го е взел от него. На листчето са написани две думи и няколко цифри.
— Я да го видим.
Лорд Нейсби протегна небрежно ръка.
— Мисля, че няма да можете — казах аз с усмивка. — Нали разбирате, то си е моя находка.
— Прав съм. Вие наистина сте будно момиче. Съвсем правилно, че не желаете да се разделите с него. А не изпитвате ли угризения, че не сте го предали на полицията?
— Исках да го сторя тази сутрин. Но те упорито отказваха да направят каквато и да е връзка между случая в метрото и убийството в Марлоу и аз реших, че при тези обстоятелства имам право да задържа листчето. Освен това инспекторът ме ядоса.
— Недалновиден човек. Е, драга госпожице, ето какво мога да направя за вас. Продължете да работите по тази ваши версия. Ако успеете да откриете нещо — нещо, което става за печат — изпратете ни го и ще ви дадем възможност да се изявите. В Дейли Бъджет винаги има място за истински таланти. Но първо трябва да се представите добре. Разбирате ли?
Благодарих му и се извиних за своите методи.
— Няма нищо. Доста ми допада дързостта у едно симпатично момиче. Между другото вие казахте две минути, а ми отнехте три, като се имат предвид прекъсванията. За една жена това е направо забележително. Сигурно се дължи на опита ви в научните дела.
Отново се намерих на улицата, дишайки учестено и дълбоко, като че ли бях бягала. Помислих си, че за първа среща лорд Нейсби се оказа доста изтощителен.
Глава шеста
Цялото ми същество ликуваше на път към къщи. Моят план се бе увенчал с много по-голям успех, отколкото се бях надявала. Лорд Нейсби ме бе посрещнал наистина много приветливо. Сега оставаше само „да се представя добре“, както той се изрази. Щом се заключих в стаята си, извадих скъпоценното листче и внимателно го разгледах. В него се криеше ключът към загадката.
На първо място какво означаваха цифрите? Имаше пет, а след първите две — точка.
„Седемнадесет — сто двадесет и две“ — промърморих аз.
Това не означаваше нищо.
След това ги събрах. В романите често се прави така и се постигат смайващи резултати.
„Едно и седем прави осем, и едно — девет, и две — единадесет, и две — тринадесет.“
Тринадесет! Фатално число. Може би това беше предупреждение към мен да зарежа всичко? Твърде вероятно. Но освен като предупреждение, това ми се стори съвсем безполезно. Не можех да повярвам, че някой съзаклятник би написал по такъв начин тринадесет в действителност. Ако е имал наум тринадесет, щеше да напише тринадесет. „13“ — и толкоз.
Между едно и две имаше известно разстояние. Затова извадих двадесет и две от сто седемдесет и едно. Получи се сто четиридесет и девет. Извършването на тези аритметични действия несъмнено представляваше отлично упражнение, но що се отнася до решаване на загадката, то беше напълно безполезно. Оставих аритметиката на мира, без да предприемам някакво „измислено“ умножение или деление, и преминах към думите.
Килморден Касъл. Това беше нещо определено. Замък. Сигурно люлка на някой аристократичен род. (Изчезнал наследник? Претендент за титлата?). Твърде вероятно бе да е някаква живописна руина. (Заровено съкровище?).
Да, общо взето бях склонна да приема теорията за заровено съкровище. Цифрите обикновено се отнасят до някое заровено съкровище. Една крачка надясно, седем крачки наляво, копай половин метър, слез двадесет и две стъпала надолу. Бих могла да помисля за това после. Най-важното нещо беше да се добера до Килморден Касъл колкото се може по-скоро.
Направих стратегически набег от стаята си и се завърнах натоварена със справочници. „Кой, кой е“, „Уитакър“, „Газетиър“, „История на Шотландските родове и Британските острови“ от не знам кого си.