Времето минаваше. Аз търсех прилежно, но с нарастващо раздразнение. Накрая затръшнах последната книга. По всичко личеше, че няма никакъв Килморден Касъл.
Това беше неочаквана спънка. Трябваше да има такъв замък. Защо някой ще вземе да измисля такова име и да го пише върху къс хартия? Безсмислено! Осени ме друга идея. Това сигурно представляваше някакво отвратително подобие на замък в предградията, с гръмко име, измислено от самия собственик. В такъв случай обаче щеше да бъде изключително трудно да го открия. Обезсърчена, седнах на колене (винаги, когато ми предстои да извърша нещо важно, сядам на пода) и се замислих как, за Бога, да постъпя.
Можех ли да тръгна по друга следа? Замислих се дълбоко, а след това радостно скочих на крака. Разбира се! Трябваше да отида на „местопрестъплението“. Така правеха винаги най-прочутите детективи. Нямаше значение колко време беше изминало от престъплението, те винаги откриваха нещо, което бе убягнало от вниманието на полицията. Беше ми ясно какво трябва да направя — трябваше да отида в Марлоу.
Но как щях да вляза в къщата? Отхвърлих няколко авантюристични метода и избрах най-простия. Къщата е била обявена за даване под наем — вероятно все още беше свободна. Щях да се престоря на бъдещ наемател.
Реших да започна от местните агенти на недвижимо имущество, като си мислех, че не разполагат с много къщи.
По този въпрос обаче си бях направила сметките без кръчмаря. Един приятен на вид служител ми представи подробни данни за около половин дузина подходящи имения. Трябваше да се възползвам от цялата си изобретателност, за да открия в тях недостатъци. Най-накрая започнах да се страхувам, че съм ударила на камък.
— Наистина ли нямате нищо друго? — попитах аз, вперила умолителен поглед в очите на служителя. — Нещо край реката, с прилична градина и къщичка за портиера — добавих аз, обобщавайки най-характерните за Мил Хаус неща, за които бях чела във вестниците.
— Е, разбира се, мога да ви предложа къщата на сър Юстас Педлър — колебливо рече човекът. — Мил Хаус.
— Да не би… Нали там… — неуверено започнах аз. (Всъщност неувереността започва да се превръща в моята силна страна.)
— Точно така! Там, където бе извършено убийството. Но може би няма да искате…
— О, не мисля, че бих имала нещо против — заявих аз, като си дадох вид, че възвръщам самообладанието си. Чувствах, че не съм съвсем убедителна. — И може би ще мога да я наема по-евтино — предвид обстоятелствата.
„Добре казано!“ — помислих си аз.
— Е, не е изключено. Няма смисъл да се преструвам, че ще ни бъде лесно да намерим наемател при това положение — прислуга и всичко останало, нали разбирате. Ако къщата ви хареса, след като я огледате, бих ви посъветвал да направите предложение. Да ви напиша ли разпореждане?
— Ако обичате.
Четвърт час по-късно бях пред къщичката на портиера на Мил Хаус. В отговор на почукването ми вратата се отвори и от нея буквално изхвърча висока жена на средна възраст.
— Никой не може да влиза в къщата, чувате ли? До гуша ми дойде от репортери. Сър Юстас заповяда…
— Доколкото разбирам, къщата се дава под наем — заявих аз с леден тон, като подадох разпореждането си. — Разбира се, ако вече е наета…
— О, ще прощавате госпожице, ще прощавате. Додееха ми тези хора от вестниците. Не ме оставят на мира. Не, къщата не е дадена под наем — пък и кой ли вече ще я вземе.
— Да не би канализацията да не е в ред? — притеснено попитах аз шепнешком.
— О, Божичко, госпожице, канализацията си е съвсем наред! Ама вие сигурно сте чули за онази чужденка, дето я убиха тук?
— Май наистина четох нещо такова във вестниците — отвърнах аз нехайно.
Моето безразличие развърза езика на добрата жена. Ако бях проявила любопитство, тя сигурно щеше да се затвори като мида в черупката си, а сега с готовност продължи.
— Че няма как да не сте чели, госпожице. По всичките вестници го писаха. От Дейли Бъджет още не са се отказали да хванат убиеца. Тях ако слушаш, нашата полиция за нищо я не бива. Е, дано го хванат — а пък хубав младеж беше, няма да си кривя душата. На военен приличаше — мен ако питат, през войната трябва да са го ранили, пък после всички малко се смахват — нали го гледам на сестра ми момчето. Сигурно само го е използвала — лоша работа са тези чужденки. Ама хубавка беше. Ей там стоеше, дето сте вие.