— Руса ли беше или черноока? — позволих си да се обадя аз. — Човек нищо не може да разбере от вестниците.
— Тъмнокоса, а пък лицето й едно бяло — та чак белосано, тъй си помислих, и устните й страшно начервени. Не ми харесват такива неща. По малко пудра от дъжд на вятър — туй по може.
Вече разговаряхме като стари приятелки. Зададох друг въпрос.
— Изглеждаше ли притеснена или поне разтревожена?
— Никак. Усмихваше се на себе си, някак си тихичко, сякаш се смееше на нещо. Затуй на другия ден следобед сякаш гръм ме тресна, като видях онези хора да бягат и да викат за полиция, щото имало убийство. Цял живот няма да го забравя, пък да стъпя в къщата по мръкнало — никога. Аз и тук, в къщичката, хич нямаше да остана, ами сър Юстас на колене ме моли.
— Мислех, че сър Юстас Педлър е в Кан?
— Там беше, госпожице. Върна се в Англия, като научи новината. А пък онзи подмазвач — секретарят му де, мистър Паджет, ни предложи два пъти повече пари да останем и дето вика моят Джон — парите са си пари в днешно време.
С готовност се съгласих с иначе оригиналните забележки на Джон.
— Сега се сещам за младежа — каза мисис Джеймс, връщайки се към началото на разговора, — че беше доста разтревожен. Очите му, светли бяха, туй добре си го спомням, блестяха. Беше нещо развълнуван, тъй си помислих. Пък и през ум не ми мина, че нещо не е в ред. Даже и като излезе изглеждаше един такъв уплашен.
— Колко време стоя в къщата?
— А, малко, има-няма четири-пет минути.
— Колко висок беше, как мислите? Около метър и осемдесет?
— Сигурно имаше толкоз.
— Казвате, че е бил гладко избръснат.
— Да, госпожице. Даже мустачки нямаше — от тия тънките.
— А брадичката му не лъщеше ли? — попитах аз, осенена от внезапна мисъл.
Мисис Джеймс ме загледа със страхопочитание.
— Ами да, като ме питате сега, госпожице, май лъщеше? Откъде знаете?
— Звучи странно, но често брадичките на убийците лъщят — обясних аз първото нещо, което ми хрумна.
Мисис Джеймс прие казаното от мен без капчица съмнение.
— Тъй ли, госпожице? Не бях го чувала досега.
— Да сте забелязали каква точно беше главата му?
— Съвсем обикновена, госпожице. Да ви донеса ключа — а?
Поех ги и се запътих към Мил Хаус. Бях доволна от това, което успях да възстановя до момента. През цялото време си мислех, че разликите между човека, когото мисис Джеймс бе описала и моя „лекар“ от метрото, са несъществени.
Като, брадичка, очила със златни рамки. „Докторът“ изглеждаше на средна възраст, но аз си спомних начина, по който се беше навел над тялото — като сравнително млад мъж. Движенията му бяха пъргави, което говореше за млади стави.
Жертвата на злополуката (Нафталиненият мъж, както с кръстила за себе си) и чужденката, мисис де Кастина, както там й беше истинското име, са имали тайна уговорка за среща в Мил Хаус. Така се получаваше според възобновените от мен събития. Дали защото са се страхували, ги следят, или пък поради някаква друга причина, те избрали доста находчиво метода, при който и двамата да получат разпореждане за оглед на една и съща къща. По този начин срещата им там би изглеждала като чиста случайност. Друг факт, за който бях до голяма степен уверена, бе, че нафталиненият мъж случайно беше видял „лекаря“ и че срещата е била напълно неочаквана и го е изплашила. Какво беше случило след това? „Лекарят“ беше свалил дегизировката си и проследил жената до Марлоу. Но беше твърде възможно, ако е бързал при свалянето на брадичката, по лицето му да са останали следи от разтворено в спирт лепило. Ето защо бях задала този въпрос на мисис Джеймс. Заета с мислите си, бях стигнала до ниската старинна врата на Мил Хаус. Отключих я с ключа и влязох вътре, преддверието беше ниско и сумрачно, къщата миришеше на плесен и забвение. Потръпнах неволно. Нима жената, дошла тук преди няколко дни, която се е усмихвала на себе си не е била обзета от смразяващо предчувствие, когато е прекрачила прага на къщата? Нима усмивката не е слязла от устните й, а сърцето й не е било обхванато от необясним страх? Или може би е тръгнала по стълбите към втория етаж все още с усмивка на уста, без да предусеща злата участ, която ще я сполети? Сърцето ми заби по-бързо. Дали къщата наистина беше празна? Дали злата участ не дебнеше и мен някъде наоколо? За пръв път разбрах значението на толкова използваната дума „атмосфера“. В тази къща имаше атмосфера, атмосфера на жестокост, на заплаха, на нещо зло.