Седмицата беше прекрасна. Правех всичко, което исках и нищо, за което нямах желание. Но когато тази сутрин отворих очи и видях Паджет да стои между мен и прозореца по никое време — в 9 часа, — осъзнах, че със свободата ми е свършено.
„Скъпи ми друже — казах аз, — приключи ли погребението или е обявено за по-късно днес?“
Паджет не може да оцени сдържания хумор. Той просто стоеше и се пулеше насреща ми.
„О, значи знаете, сър Юстас?“
„Какво да знам? — троснах се аз. — По изражението на лицето ти предположих, че някой от обичните ти роднини ще бъде положен в гроба тази сутрин.“
Паджет се постара, доколкото му беше възможно, да преглътне духовитата ми забележка.
„Така си и помислих, че няма как да знаете.“ — Той посочи телеграмата. — Известно ми е, че не обичате да ви будят рано — но вече е девет часа — според Паджет девет часа сутринта е едва ли не пладне — и си помислих, че при тези обстоятелства… — Той отново посочи телеграмата.
„Какво е това?“ — попитах аз.
„Телеграма от полицията в Марлоу. Някаква жена е била убита във вашата къща.“
Това истински ме разсъни.
„Какво невероятно безочие — възкликнах аз. — Защо в моята къща? Кой я е убил?“
„Нищо не казват. Предполагам, че веднага ще се върнем Англия, сър Юстас?“
„Не е нужно да предполагаш нищо подобно. Защо трябва да се връщаме?“
„Полицията…“
„Какво общо, по дяволите, имам аз с полицията?“
„Все пак станало е във вашия дом.“
„Това, изглежда, е по-скоро за мое нещастие, отколкото по моя вина.“
Гай Паджет поклати унило глава.
„Това ще направи много неприятно впечатление на избирателите“ — отбеляза той мрачно.
Не виждах защо — но все пак имах чувството, че в такива случаи интуицията на Паджет никога не го лъже. На пръв поглед няма причина един член на Парламента да не си върши работата както трябва само защото някаква непозната млада жена е намерила смъртта си в празна къща, която е негова собственост — но никой не може да каже как порядъчните членове на британското общество ще погледнат на това.
„Освен това тя е чужденка, което е още по-лошо“ — продължи Паджет унило.
И този път си помислих, че има право. Ако е позорно в къщата ти да убият жена, то дваж по-позорно е, ако жената е чужденка. Сетих се за още нещо.
„Боже господи — възкликнах аз. — Дано това не разстрои Карълайн!“
Карълайн е моята готвачка. Освен това тя е съпруга на моя градинар. Не знам каква е като съпруга, но е отлична готвачка. Затова пък Джеймс не е добър градинар — но аз търпя леността му и му позволявам да живее в къщичката на портиера единствено заради готвенето на Карълайн.
„Едва ли ще остане след този случай“ — заяви Паджет.
„Винаги си бил оптимист“ — казах аз.
Вероятно ще ми се наложи да се върна в Англия. Паджет явно си е поставил това за цел. Освен това ще трябва да успокоя Карълайн.
Три дни по-късно
Струва ми се невероятно, че има хора, които могат да прекарат зимата далеч от Англия, но не го правят! Климатът е отвратителен. Всички тези неприятности ме изнервят. Агентите за недвижимо имущество казват, че ще бъде почти невъзможно Мил Хаус да бъде дадена под наем след целия този шум около нея. Успях да успокоя Карълайн — с двойно заплащане. Бихме могли да й изпратим телеграма от Кан, която щеше да свърши същата работа. Всъщност, както твърдя през цялото време, нашето идване беше безпредметно. Утре се връщам.
Един ден по-късно
Случиха се няколко изненадващи неща. Първо, срещнах Огастъс Милрей, най-съвършения пример за дърто магаре измежду членовете на настоящото правителство. От цялото му поведение лъхаше дипломатическа потайност, докато ме водеше към едно тихо кътче в Клуба. Той приказва доста време за Южна Африка и икономическото положение там, за все по-засилващите се слухове за стачка в Ранд, за тайните причини, които подклаждат стачката. Слушах го търпеливо, доколкото ми бе възможно. Най-сетне той сниши гласа си до шепот и обясни, че са попаднали на определени документи, които трябва да бъдат предадени на генерал Смътс.
„Не се съмнявам, че сте абсолютно прав“ — казах аз, потискайки прозявката си.
„Но как да се свържем с него? Нашето положение в случая е деликатно — доста деликатно.“
„Че защо не използвате пощата? — заявих аз лекомислено. — Слагате им марка за два пенса и ги пускате в най-близката пощенска кутия.“