Выбрать главу

Асафетида, точно така. Но как…

Седнах на дивана. Изведнъж всичко ми стана ясно. Някой беше сложил щипка асафетида в моята каюта. Защо? За да я освободя ли? Защо толкова силно желаеха да ме отстранят от пътя си? Погледнах на днешния спор по съвсем различен начин. Какво беше това, което караше толкова много хора да горят от желание да се настанят в седемнадесета каюта? Щом като другите две каюти бяха по-хубави, защо и двамата мъже настояваха да останат в седемнадесета каюта?

Седемнадесет. Колко често се повтаряше тази цифра. На седемнадесети бях отплавала от Саутхамптън. Седемнадесет беше — изведнъж ахнах от изненада. Бързо отключих куфара си и извадих скъпоценното листче от скривалището му — чифт навити чорапи.

17122. Бях помислила, че това е дата, датата на отплаване на Килморден Касъл. Ами ако грешах? Защо някой, който пише дата, ще сметне за необходимо да напише годината, както и месеца? Да предположим, че 17 означава каюта седемнадесет. А 1? Времето — един часа. Тогава 22 сигурно е датата. Погледнах календарчето си.

Утре беше двадесет и втори!

Глава десета

Бях страшно развълнувана. Сигурна бях, че най-сетне съм на прав път. Едно нещо беше ясно — не биваше да напускам каютата. Трябваше да понеса миризмата на асафетида. Отново внимателно обмислих фактите.

Утре беше двадесет и втори и в един часа след полунощ или в един часа следобед нещо щеше да се случи. Избрах един часа след полунощ. Сега беше седем. Още шест часа и щях да узная.

Не знам как издържах тази вечер. Оттеглих се в каютата си доста рано. Бях казала на стюардесата, че имам хрема и за мен миризмите са без значение. Въпреки това тя изглеждаше притеснена, но аз бях непреклонна.

Вечерта ми се стори безкрайна. Легнах си както подобава, но тъй като имах предвид евентуални извънредни обстоятелства, се загърнах в плътен фланелен халат, а на краката си надянах пантофи. Облечена така, бях уверена, че ще мога да скоча и да взема дейно участие във всичко, което би могло да се случи.

Какво очаквах да се случи? Нямах представа. Из главата ми се въртяха неясни и в повечето случаи съвсем невероятни предположения. Единственото, в което бях твърдо уверена, че нещо ще се случи в един часа. От време на време чувах как спътниците ми се прибират да си лягат. Откъси от разговор, пожелания за лека нощ, изричани със смях, долитаха през отвореното прозорче над вратата. След това настана тишина. Повечето лампи изгаснаха. Отвън в коридора обаче светеше една и по тази причина в каютата ми се процеждаше светлина. Чух как камбанката удари осем пъти. Последвалият час ми се стори най-дългият в живота ми. Скришом поглеждах часовника си, за да се уверя, че не съм пропуснала уреченото време.

Ако грешах в изводите си, ако в един часа не се случеше нищо, щях да изглеждам глупачка в собствените си очи и щях да съм пропиляла всичките си спестявания напразно. Сърцето ми болезнено туптеше.

На горната палуба прозвучаха два удара от камбанка, един часа! И нищо. Чакай — какво беше това? Чух бързо и леко потропване на тичащи нозе по коридора.

После вратата на каютата ми неочаквано се отвори е гръм и трясък и някакъв мъж почти се строполи вътре.

— Спасете ме — дрезгаво изрече той. — Те са по петите ми!

Нямаше време за спорове или обяснения. Чувах стъпките отвън. Имах около четиридесет секунди, през които направя нещо. Бях скочила на крака и стоях обърната с лице към непознатия по средата на каютата.

Една каюта не изобилства с места, където би могъл да се скрие мъж, висок над метър и осемдесет. С една ръка издърпах пътническия си сандък. Той се свлече зад него под койката. Аз вдигнах капака. Същевременно с другата ръка издърпах легена. Едно ловко движение и косата ми беше навита и вдигната на малък кок. Ако говорим за външния ми вид, то той беше лишен от артистичност, но от друга гледна точка всъщност беше изключително артистичен. Една дама с коса на кок, който не й отива, която изважда от сандъка си сапун, явно за да измие врата си, едва ли би могла да бъде заподозряна в укриване на беглец.

На вратата се почука и преди да кажа „влезте“, някой я отвори.

Не знам какво очаквах да видя. Мисля, че смътно си представих мистър Паджет, който размахва револвер. Или моя приятел мисионера, с пясъчна торбичка или някое друго смъртоносно оръжие. Но определено не очаквах да видя нощната стюардеса, въпросително повдигнала вежди и с вид, който беше въплъщение на самата порядъчност.