— Моля за извинение, госпожице, стори ми се, че извикахте.
— Не — казах аз. — Не съм.
— Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Няма нищо — отговорих аз. — Не можах да заспя. Помислих си, че едно измиване ще ми подейства добре. — Прозвуча така, като че ли беше нещо, което обикновено не правя.
— Много съжалявам, госпожице — повтори стюардесата. — Но наоколо се навърта някакъв господин, който е доста пиян и се боим, че може да влезе в някоя от каютите на дамите и да ги изплаши.
— Колко ужасно — казах аз, като си придадох разтревожен вид. — Той няма да влезе тук, нали?
— Разбира се, че не, госпожице. Позвънете, ако дойде. Лека нощ.
— Лека нощ.
Отворих вратата и надникнах в коридора. Като се изключа отдалечаващата се фигура на стюардесата, не се виждаше никой.
Пиян! Значи това беше обяснението на случилото се. Моят артистичен талант бе пропилян напразно. Изтеглих сандъка навън и казах с рязък тон:
— Веднага излезте, моля!
Отговор не последва. Надзърнах под койката. Моят посетител лежеше неподвижен. Изглеждаше заспал. Дръпнах го за рамото. Той не помръдна.
— Мъртво пиян — помислих си аз раздразнено. — И какво да правя?
И тогава съзрях нещо, което ме накара да притая дъх — малко алено петно на пода.
Като използвах цялата си сила, успях да издърпам мъжа до средата на каютата. Мъртвешката бледност на лицето му показваше, че е припаднал. Лесно открих причината за това. Беше ранен с нож под лявата лопатка — ужасна дълбока рана. Съблякох сакото му и се заех с нея.
При допира на студената вода той се размърда, а след това приседна.
— Не мърдайте, моля — казах аз.
Той беше от онези млади мъже, които много бързо се съвземат. Надигна се на крака и застана прав, като леко се олюляваше.
— Благодаря ви, не е нужно да правите нищо за мен.
Поведението му беше предизвикателно, почти враждебно. Нито дума за благодарност — или даже обикновена признателност!
— Раната ви е ужасна. Трябва да ми позволите да я превържа.
— Нищо подобно няма да правите.
Той изстреля думите в лицето ми, като че ли го бях помолила за услуга. Аз, която не можех да се похваля със сдържаност, избухнах.
— Не мога да ви поздравя за обноските ви — заявих студено.
— Мога поне да ви освободя от присъствието си.
Той понечи да се запъти към вратата, но залитна. С рязко движение го бутнах на дивана.
— Не бъдете глупав — казах аз, без да се церемоня. — Или може би искате да оплескате целия кораб с кръв, а?
Той като че ли проумя, че съм права, защото остана неподвижен, докато превързвах с бинт раната му.
— Така — казах аз, като потупах с ръка произведението си. — Засега толкова. Успокоихте ли се вече? Можете ли вече да ми кажете за какво е всичко това?
— Съжалявам, че не мога да удовлетворя вашето съвсем естествено любопитство.
— Защо не? — разочарована попитах аз.
Той се ухили неприятно.
— Ако искате нещо да бъде разгласено, кажете го на жена. В противен случай, дръжте устата си затворена.
— Не мислите ли, че мога да пазя тайна?
— Аз не мисля — знам.
Той се изправи.
— Във всеки случай — казах отмъстително аз — ще мога да разглася тук-там за събитията тази вечер.
— Не се и съмнявам, че ще го направите — каза той с безразличие.
— Как смеете? — извиках аз гневно.
Стояхме един срещу друг и се изпепелявахме с погледи като заклети врагове. За първи път го огледах по-внимателно. Късо подстриганата му коса беше кестенява, скулите високи, имаше белег от едната страна на загорялото си лице, а странните му светлосиви очи ме гледаха с някаква дръзка насмешка, която трудно би могла да се опише. В него имаше нещо опасно.
— Все още не сте ми благодарили, че ви спасих живота! — казах аз с престорена любезност.
Успях да го уязвя. Забелязах как той видимо се сви. Интуитивно усетих, че от всичко най мрази да му се напомня, че ми дължи живота си. Беше ми все едно. Исках да го нараня. Никога не бях изпитвала толкова силно желание да нараня някого.
— Как ми се иска да не бяхте го правили! — избухна той. — Сега щях да съм мъртъв и всичко щеше да свърши.
— Радвам се, че признавате дълга си. Но вече нищо не може да сторите. Аз спасих живота ви и очаквам от вас да ми кажете „Благодаря“.