3) Преподобният Едуард Чичестър. Единственото, с което разполагах срещу него, бе упорството му по отношение на каюта седемнадесет, което би могло да се дължи на неговия особен характер. Упорството е странно нещо.
Все пак няма да е зле да поговоря малко с мистър Чичестър, реших аз. Вързах набързо около главата си една кърпа и изпълнена с решителност, отново се качих на палубата. Имах щастие. Човекът, който ми трябваше, се беше подпрял на перилото и отпиваше говежди бульон. Приближих се до него.
— Надявам се, че сте ми простили за каюта седемнадесет — казах аз, с възможно най-милата си усмивка.
— Смятам, че не подобава на истинския християнин да таи злоба — заяви мистър Чичестър хладно. — При все това домакинът изрично ми беше обещал тази каюта.
— Корабните домакини са толкова заети хора — казах аз неопределено. — Предполагам, случва им се да забравят понякога.
Мистър Чичестър не отговори.
— За първи път ли ще бъдете в Африка? — попитах аз, за да поддържам разговора.
— В Южна Африка, да. Но последните две години прекарах сред канибалските племена във вътрешността на Източна Африка.
— Колко вълнуващо! Имало ли е случаи, когато едва сте се измъквали?
— Да се измъквам?
— Ами за да не ви изядат канибалите?
— Не трябва да се отнасяте лекомислено към такива свети неща, мис Бедингфийлд.
— Не знаех, че канибализмът е свято нещо — отвърнах аз засегнато.
Докато произнасях тези думи, се сетих за нещо друго. Ако мистър Чичестър наистина беше прекарал последните две години във вътрешността на Африка, защо лицето му не беше силно загоряло? Кожата му беше млечно розова, като на бебе. Тук определено имаше нещо съмнително. И все пак неговите маниери и глас бяха като на истински свещеник. Въобразявах ли си — а може би не грешах — че поведението му е малко пресилено, също като в някоя пиеса?
Спомних си за кюретата, които познавах в Литъл Хампсли. Някои ми харесваха, други — не, но определено никой от тях не приличаше на мистър Чичестър. Всички те бяха обикновени хора, а той сякаш имаше ореол около главата си.
За това си мислех, когато сър Юстас Педлър мина по палубата. Щом се изравни с мистър Чичестър, той се наведе и вдигна някакво листче, което му подаде с думите:
— Изпуснали сте нещо.
Той подмина, без да спре, затова сигурно не забеляза вълнението на мистър Чичестър, което обаче не убягна на мен. Каквото и да беше изпуснал, връщането му доста го развълнува. Лицето му придоби нездрав зеленикав цвят и той смачка хартийката на топче. Моите подозрения се засилиха стократно.
Той улови погледа ми и побърза да се впусне в обяснения.
— Ъ-ъ-ъ… откъс от проповед, която съчинявах — каза той с престорена усмивка.
— Така ли? — отвърнах учтиво аз.
Откъс от проповед, как ли не! Не, мистър Чичестър — твърде неубедителен сте!
Скоро той ме остави, като промърмори някакво извинение. Искаше ми се, о, как ми се искаше аз да бях вдигнала това листче, а не сър Юстас Педлър! Едно нещо беше ясно — мистър Чичестър не можеше да бъде изключен от моя списък на заподозрени. Бях склонна даже да го поставя на челно място пред останалите двама.
След обяда, когато отидох да пия кафе в салона, забелязах сър Юстас и Паджет да седят заедно с мисис Блеър и полковник Рейс. Мисис Блеър ме посрещна с усмивка и аз приближих и се присъединих към тях.
— Но това е объркващо — настояваше мисис Блеър. — Aqua calda определено би трябвало да значи студена вода — не гореща.
— Вие не сте учили латински — заяви сър Юстас с усмивка.
— Мъжете толкова се гордеят с латинския си — каза мисис Блеър. — И въпреки това съм забелязала, че когато ги помолиш да преведат надписите в старите църкви, никога не могат да го направят! Започват да мънкат и все се измъкват.
— Вярно е — каза полковник Рейс. — Аз винаги правя така.
— Но аз обичам италианците — продължи мисис Блеър. — Те са толкова любезни — въпреки че и това понякога причинява неудобство. Питаш ги как да стигнеш някъде и вместо да кажат „Първата надясно, втората наляво“ или нещо, по което човек може да се ориентира, просто те заливат с поток от добронамерени обяснения и когато започнеш да ги гледаш объркано, хващат те учтиво за ръката и изминават целия път с теб.
— С такива впечатления ли остана от Флоренция, Паджет? — попита сър Юстас, като се обърна усмихнат към секретаря си.
Изглежда по някаква причина въпросът смути мистър Паджет. Той започна да заеква и се изчерви.