— О, да, точно така, да. Ъ-ъ-ъ… точно така.
След като промърмори някакво извинение, той стана и напусна масата.
— Започвам да подозирам, че Гай Паджет е извършил някакво тъмно дело във Флоренция — отбеляза сър Юстас, като гледаше фигурата на отдалечаващия се секретар. — При всяко споменаване на Флоренция или Италия той сменя темата или набързо офейква.
— Може би е убил някого там — каза с надежда мисис Блеър. — Той изглежда — надявам се, че няма да се почувствате засегнат, сър Юстас — но той изглежда така, като че ли би могъл да убие някого.
— Да, истински средновековен тип! Понякога ми става, смешно — особено ако го познавате добре като мен — като знам колко кротък и порядъчен е бедният човечец.
— Той от доста време е с вас, нали, сър Юстас? — попита полковник Рейс.
— От шест години — с въздишка заяви сър Юстас.
— Сигурно е незаменим — каза мисис Блеър.
— О, незаменим! Да, абсолютно незаменим.
Бедният човек придоби още по-потиснат вид, като чели незаменимостта на мистър Паджет му причиняваше някаква скрита болка. След което побърза да добави:
— Но видът му трябва да ви изпълва с доверие, скъпа ми госпожо. Нито един уважаващ себе си убиец не би желал да изглежда като такъв. Ето, вземете Крипън например, мисля, че той е бил един от най-приятните хора, които човек би могъл да си представи.
— Заловиха го на презокеански пътнически кораб, нали? — промърмори мисис Блеър.
Зад нас нещо леко издрънча. Обърнах се бързо. Мистър Чичестър беше изпуснал чашата си с кафе.
Нашата групичка скоро се разпадна. Мисис Блеър слезел в каютата си да спи, а аз излязох на палубата. Полковник Рейс ме последва.
— Вие все се изплъзвате, мис Бедингфийлд. Снощи, на танците, ви търсих навсякъде.
— Легнах си рано — обясних аз.
— Довечера също ли ще избягате? Или ще танцувате с мен?
— За мен ще бъде удоволствие да танцувам с вас — стеснително промълвих аз. — Но мисис Блеър…
— Нашата приятелка, мисис Блеър, не обича да танцува.
— А вие?
— Аз искам да танцувам с вас.
— О! — казах аз смутено.
Малко се боях от полковник Рейс. Все пак стана ми приятно. Това беше по-добре, отколкото да обсъждам вкаменели черепи със скучни стари професори. Полковник Рейс беше наистина въплъщение на моя идеал за суров, мълчалив родезиец. Вероятно бих могла да се омъжа за него! Вярно, той не беше поискал ръката ми, но, както казват скаутите, „Бъди готов!“. А и всички жени, макар и подсъзнателно, преценяват всеки мъж, когото срещат, като бъдещ съпруг за себе си или за най-добрите си приятелки.
Тази вечер танцувах няколко пъти с него. Беше чудесен танцьор. Когато танците свършиха и мислех вече да си лягам, той предложи да се разходим по палубата. Обиколихме три пъти палубата и накрая се отпуснахме в два шезлонга. Наоколо нямаше никой. Поговорихме безцелно известно време.
— Знаете ли, мис Бедингфийлд, мисля, че веднъж съм срещал баща ви. Много интересен човек в своята област, а това е област, която за мен крие голямо очарование. Макар и скромно, аз също съм работил в тази насока. Когато бях в района на Дордона…
Разговорът ни навлезе в технически подробности. Полковник Рейс не се бе похвалил напразно. Знаеше доста неща. В същото време той направи една или две необясними грешки — почти бях готова да си помисля, че са грешки на езика. Но бързо се поправяше, когато му правех бележка. Веднъж размени местата на Късния със Средния Палеолит — грешка, недопустима за всеки, който има поне малко познания по въпроса.
Беше дванадесет часа, когато се прибрах в каютата си. Все още си мислех за тези странни противоречия. Възможно ли беше той да е „зазубрил“ всичко това за случая и да не разбира нищо от археология? Поклатих глава, не съвсем убедена в това предположение.
Почти бях заспала, когато изведнъж се сепнах и приседнах на койката. В главата ми проблесна друга мисъл. Дали той не искаше да изпита мен? Не бяха ли тези малки неточности просто проверки — за да разбере дали аз наистина владея тази материя? С други думи той подозираше, че аз не съм истинската Ан Бедингфийлд. Защо?
Глава дванадесета
Има какво да се каже за живота на борда на един кораб. Той е спокоен. За мое щастие посивелите ми коси ме избавят от унижението да подскачам за ябълки, да бягам нагоре-надолу по палубата с картофи и яйца и от изискващите по-големи усилия други „забавни“ игри. За мен винаги е било загадка какво удоволствие могат да изпитват хората от тези досадни занимания. На света обаче има много глупаци. И слава Богу, че ги има, стига човек да стои по-далеч от тях.