За щастие аз отлично понасям пътуването по море. Но не мога да кажа същото за бедния Паджет. Още щом навлязохме в открито море, той започна да позеленява. Предполагам, че и другият ми така наречен секретар също страда от морска болест. Във всеки случай досега не е напускал каютата си. А може би не става дума за морска болест, а за висша дипломация. Хубавото е, че той все още не е започнал да ми досажда.
Общо взето, хората на борда са жалка пасмина. Има само двама души, които играят прилично бридж и една дама с приятна външност — мисис Кларънс Блеър. Срещал съм я, разбира се, в града. Тя е една от малкото жени, която може да претендира, че има чувство за хумор. Приятно ми е да разговарям с нея и щеше да ми бъде още по-приятно, ако не беше онзи дългокрак, мълчалив глупак, който се е лепнал за нея като пиявица. Не мога да приема, че този полковник Рейс наистина е забавен. Не че не изглежда добре, но е ужасно скучен. Един от онези силни, мълчаливи мъже, по които се прехласват писателките на романи и девойките.
Гай Паджет изпълзя на палубата, след като напуснахме Мадейра и започна с глух глас да дърдори за работа. За какво, по дяволите, му трябва на човек да работи, когато се намира на борда на кораб? Вярно, бях обещал на издателите си да им предам моите „Спомени“ в началото на лятото, но какво от това? Кой, всъщност, чете спомени? Стари дами в предградията. И за какво толкова има да си спомням? Срещал съм през живота си известен брой така наречени прочути личности. С помощта на Паджет измислям за тях безинтересни анекдоти. А истината е, че Паджет е твърде честен за тази работа. Той не ми позволява да си измислям анекдоти за хората, които бих могъл да срещна, но не съм.
Опитах да бъда любезен с него.
„Все още изглеждаш твърде зле, скъпи ми приятелю — отсякох аз. — Имаш нужда да се изтегнеш в някой шезлонг на слънце. Не, нито дума повече. Работата ще трябва да почака.“
Още не изрекъл това, той започна да се тюхка за това, че нямаме допълнителна каюта.
„Във вашата каюта не може да се работи, сър Юстас. Пълна е с куфари.“
От тона му бихте могли да останете с впечатление, че куфарите са хлебарки, чието място не е там.
Обясних, че може би не му е известно, но когато човек пътува, обикновено взема със себе си няколко чифта дрехи. На устните му се появи онази едва доловима усмивка, с която посреща опитите ми да се шегувам, след което се върна отново на въпроса, който беше подхванал.
„А в моята малка дупка изобщо не може да се работи.“
Знам ги „малките дупки“ на Паджет — той обикновено се настанява в най-хубавата каюта на кораба.
„Съжалявам, че капитанът не се е погрижил за теб както подобава този път — заявих саркастично аз. — Може би ще оставиш част от твоя допълнителен багаж в моята каюта?“ Сарказмът е нещо опасно при човек като Паджет. Той изведнъж грейна.
„Е, ако мога да се освободя от пишещата машина и куфара с канцеларските материали…“
Куфарът с канцеларски материали е внушителен и тежи няколко тона. Той е причина за непрестанни кавги с носачите и върховната цел на Паджет с да успее да ми го натрапи. Постоянно се препираме по този повод. Той, изглежда, смята куфара за моя специална лична собственост. Аз пък си мисля, че задачата да се грижи за него е единственото полезно нещо, което някой секретар би могъл да върши.
„Ще вземем допълнителна каюта“ — побързах да заявя аз.
Тази работа изглеждаше съвсем проста, но не и за Паджет, който обича на всяко нещо да придава при вкус на загадъчност. На следващия ден дойде при мен с изражение на средновековен заговорник.
„Нали си спомняте, че ми казахте да взема за канцелария седемнадесета каюта?“
„Е, и какво от това? Да не би куфарът с канцеларските материали да се е заклещил на вратата?“
„Вратите на всички каюти са еднакво широки — сериозно отговори Паджет. — Но ви казвам, сър Юстас, има нещо странно около тази каюта.“
В ума ми нахлуха спомени от книгата „Горната койка“, която бях чел.
„Ако искаш да кажеш, че е обитавана от духове — казах аз, — ние няма да спим там, така че не виждам какво значение има това. Духовете не се занимават с пишещи машини.“
Паджет заяви, че не става дума за духове и че в края на краищата не е успял да получи седемнадесета каюта. Разказа ми една дълга и объркана история. Явно той, някой си мистър Чичестър и някакво момиче на име Бедингфийлд едва не се сбили за тази каюта. Разбира се, спечелило момичето и по всичко личеше, че Паджет се чувства засегнат от това.