— Да, щом се интересувате, в Южна Африка.
— Това е вашата родина, нали?
Тя кимна. Нейният посетител стана и протегна ръка към шапката си.
— Е — отбеляза той, — вие най-добре си знаете работата, но ако бях на ваше място, щях да се страхувам много повече от „Полковника“, отколкото от някакъв разочарован любовник. Той е човек, когото твърде лесно можеш да… подцениш.
Тя се изсмя презрително.
— О, толкова добре го познавам след всичките тези години!
— Чудя се дали е така? — тихо каза той. — Много се чудя дали наистина е така.
— О, аз не съм глупачка! И не съм сама в тази работа. Пощенският кораб от Южна Африка хвърля котва в Саутхамптън утре, а на борда му се намира човек, който по моя молба пристига от Африка и който е изпълнил определени мои разпореждания. „Полковникът“ ще трябва да се справи не с един, а с двама ни.
— Разумно ли е това?
— Необходимо е.
— Сигурна ли сте в този човек?
На лицето на танцьорката се появи странна усмивка!
— Мога напълно да му вярвам. Той не притежава някакви изключителни способности, но му имам абсолютно доверие.
Тя замълча, а след това добави с безразличие:
— Всъщност става дума за съпруга ми.
Глава първа
Да опиша тази история настояваше кой ли не — като се почне от високопоставени особи (в лицето на Лорд Нейсби), та до най-обикновени хорица (в лицето на покойната ни домашна прислужница Емили, която навестих при последното си отиване в Англия. „Божичко, мис, каква ху-у-убава книга ще излезе от туй — също като по филмите!“).
Да си призная, това няма да ме затрудни кой знае колко. Забърках се в тази история от самото й начало, през цялото време бях във водовъртежа на събитията и успях да присъствам на нейния завършек. Освен това, за мое щастие, нещата, на които не съм била свидетел, са подробно описани в дневника на сър Юстас Педлър, а той най-любезно ми разреши да се възползвам от него.
И така — Ан Бедингфийлд започва да разказва своите приключения.
Винаги съм жадувала за приключения. Животът ми, знаете, беше ужасяващо еднообразен. Баща ми, професор Бедингфийлд, беше един от най-големите живи авторитети по всичко свързано с първобитния човек. Той наистина беше всепризнат гений. Умът му витаеше из Палеолита и за него нямаше по-голямо нещастие от това, че тялом бе принуден да живее в настоящето. Татко пет пари не даваше за съвременниците си — той презираше дори неолитния човек — (един най-обикновен говедар) — и започваше да се въодушевява едва когато стигнеше до Средния палеолит. За нещастие човек не може напълно да пренебрегне съвременниците си. Налага се да има вземане-даване с месари, хлебари, млекари и бакали. И тъй като татко се бе потопил в миналото, а мама бе починала, когато съм била бебе, на мен се падна да се справям с всекидневните житейски проблеми. Честно да си призная, мразех палеолитния човек и при все че лично напечатах и нанесох поправките в книгата на татко „Неандерталецът и неговите предци“, неандерталците ме изпълват с отвращение и винаги съм си мислела какво щастие е, че са изчезнали в онази далечна епоха.
Не знам дали татко се досещаше за чувствата ми по този въпрос, най-вероятно не, а и едва ли това би го заинтересувало. Той никога, в ни най-малка степен, не се интересуваше от мнението на околните. Мисля, че това всъщност беше признак за неговото величие. По същия начин той живееше напълно откъснат от потребностите на всекидневния живот. Прилежно изяждаше храната, която му поднасях, но добиваше леко угрижен вид, когато станеше дума, че за нея трябва да се плаща. Имах чувството, че някога нямахме пари. Неговата известност не беше от тези, които носят приходи. При все че беше член на почти всички значими научни дружества и с цяла редица съкратения пред името си, широката общественост едва ли имаше представа за неговото съществуване, а обемистите му научни трудове, които иначе представляваха значителен принос към човешкото познание, не привличаха интереса на масовия читател. Той успя да попадне в полезрението на обществеността един-единствен път. Беше, изнесъл доклад пред някакво научно дружество на тема „Малките на шимпанзето“. Невръстните представители на човешката раса имат някои антропоидни черти, докато малките шимпанзета приличат повече на хората, отколкото на възрастните индивиди от своя вид. Това идва да покаже, че докато нашите предци са били по-близо до човекоподобните маймуни от нас, то шимпанзетата в миналото са били от по-висш тип, отколкото днешните. С други думи — шимпанзето е дегенерирало. И, разбира се, този находчив вестник — Дейли Бъджет — изпитващ неутолим глад за нещо пикантно, веднага се появи с голямо заглавие: „Ние не произлизаме от маймуни, но дали маймуните не произлизат от нас? Виден професор твърди, че шимпанзетата са дегенерати на човешкия род.“ Скоро след това вкъщи дойде един репортер, който искаше да се срещне с татко. Той се опита да го убеди да напише поредица от научнопопулярни статии по тази теория. Рядко бях виждала татко толкова разгневен. Той безцеремонно изпъди репортера, за което аз тайно съжалих, тъй като в момента изпитвахме въпиеща нужда от пари. Всъщност за миг дори ми хрумна дали да не догоня младежа и да му кажа, че татко е размислил и че ще изпрати въпросните статии. За мен нямаше да бъде трудно да ги напиша, а татко най-вероятно никога нямаше да разбере за тази сделка, тъй като не беше измежду читателите Дейли Бъджет. Все пак отхвърлих този начин на действие като твърде рискован, сложих най-хубавата си шапка и натъжена се отправих към селото да преговарям с местния бакалин, който изпитваше справедливо негодувание.