„И тринадесета, и двадесет и осма каюта са по-хубави — повтори той. — Но те не искаха и да ги погледнат.“
„Е — казах аз, като потиснах прозявката си, — ако трябва да бъдеш точен, и ти не си искал, скъпи ми Паджет.“
Той ме погледна укорително.
„Вие ми казахте седемнадесета каюта.“
Има нещо самоотвержено у Паджет.
„Скъпи ми друже — заявих раздразнено аз, — споменах седемнадесета каюта, защото случайно видях, че не е зает. Но не съм имал предвид да я отстояваш до смърт — тринадесета или двадесет и осма щяха да ни свършат същата работа.“
Той доби обиден вид.
„Има и нещо друго обаче — продължи да настоява той. — Каютата получи мис Бедингфийлд, но тази сутрин видях и Чичестър да се измъква крадешком от нея.“
Изгледах го строго.
„Ако се опитваш да забъркаш скандал около Чичестър, който е мисионер — въпреки че е отвратителна личност — и онова привлекателно дете, Ан Бедингфийлд, и думичка няма да повярвам — казах студено аз. — Ан Бедингфийлд е изключително хубаво момиче — с прекрасни крака. Бих казал, че има най-прекрасните крака на борда.“
На Паджет не се понрави моята забележка относно краката на Ан Бедингфийлд. Той е от онези хора, които никога не обръщат внимание на крака — или, ако го прави, по-скоро би умрял, отколкото да си признае. Освен това той смята, че да се възхищавам на такива неща е проява на лекомислие от моя страна. Обичам да дразня Паджет, затова заядливо продължих:
„Тъй като вече си се запознал с нея, можеш да я поканиш да вечеря на нашата маса утре вечер. Ще има бал с маски. Прочие, по-добре да отскочиш долу до бръснаря и да ми избереш някакъв маскараден костюм.“
„Ще се облечете в маскараден костюм?“ — ужасено изрече Паджет.
Виждах, че това е абсолютно несъвместимо с неговата представа за моето положение в обществото. Изглеждаше потресен и огорчен. Всъщност нямах никакво намерение да се пременям в маскараден костюм, но пълното объркване на Паджет беше твърде изкусително, за да не се възползвам от него.
„Какво искаш да кажеш? — запитах аз. — Разбира се, че ще бъда с маскараден костюм. Както и ти.“
Паджет потръпна.
„Така че слез долу до бръснаря и се погрижи за това“ — довърших аз.
„Едва ли ще има нестандартни размери“ — промърмори Паджет, като оглеждаше преценяващо фигурата ми.
Понякога Паджет, макар и несъзнателно, може да бъде изключително противен.
„И запази маса за шестима в салона — казах аз. — Ще поканим капитана, момичето с прекрасните крака, мисис Блеър…“
„Мисис Блеър няма да приеме без полковник Рейс — прекъсна ме Паджет. — Знам, че е получила покана да вечеря с него.“
Паджет винаги знае всичко. Бях обзет от справедлив гняв.
„Кой е Рейс?“ — попитах аз възмутено. Както вече казах, Паджет винаги знае всичко — или си мисли, че знае. Той отново си придаде загадъчен вид.
„Разправят, че бил от Тайните служби, сър Юстас. Някаква важна клечка. Но, разбира се, не съм сигурен.“
„Съвсем в стила на правителството! — възкликнах аз. — На борда има човек, чиято работа е да разнася секретни документи, а те ги поверяват на някакъв кротък външен човечец, който иска единствено да го оставят на спокойствие.“
Паджет придоби още по-загадъчен вид. Той приближа една крачка към мен и сниши глас.
„Ако питате мен, сър Юстас, цялата тази история е твърде странна. Да вземем моята болест, преди да отпътуваме…“
„Скъпи ми друже — безцеремонно го прекъснах аз, — това беше жлъчна криза. Редовно получаваш жлъчни кризи.“
Паджет леко трепна.
„Не беше обикновена жлъчна криза. Този път…“
„За Бога, не навлизай в подробности за здравословното си състояние, Паджет. Не ме интересува.“
„Много добре, сър Юстас. Но аз смятам, че бях нарочно отровен!“
„А! — казах аз. — Говорил си с Рейбърн.“
Той не отрече.
„Във всеки случай, сър Юстас, той мисли така — а при неговата работа той би трябвало да знае.“
„Впрочем къде е той? — попитах аз. — Не съм го мяркал, откакто се качихме на борда.“
„Представя се за болен и стои в каютата си, сър Юстас. — Паджет отново сниши глас. — Но това е маскировка, сигурен съм. За да може да следи по-добре.“