— Или над Паджет — обадих се аз.
— Май този Паджет не ви е симпатичен, Ан. Сър Юстас твърди, че той е много способен и трудолюбив младеж, и навярно е, въпреки онова, в което го подозираме. И така — да продължим с моите догадки. Рейбърн е „Мъжът с кафевия костюм“. Той е прочел какво пише на листчето, което е изпуснал. Ето защо подведен от точката също като вас, се е опитал да се добере до седемнадесета каюта в един часа на двадесет и втори, като преди това е опитал да получи каютата с помощта на Паджет. По пътя някой го ранява с нож…
— Кой? — вметнах аз.
— Читестър? Да, всичко съвпада. Пратете на лорд Нейсби телеграма, че сте открили „мъжа с кафявия костюм“ и ще бъдете богата, Ан!
— Пропуснахте няколко неща.
— Какви неща? О, знам, Рейбърн има белег, но един белег може лесно да се имитира. Той има същата височина и телосложение. Какво беше онова описание на главата, с което сте събрали погледите на онези от Скотланд Ярд?
Аз потрепнах. Сюзън беше високообразована, начетена жена, но се молех да не е запозната с техническите термини на антропологията.
— Долихоцефална — небрежно казах аз.
Сюзън ме погледна недоверчиво.
— Това ли е?
— Да. Продълговата глава, нали разбирате. Глава, чиято широчина е по-малка от седемдесет и пет процента от дължината й — смело изрецитирах аз.
Настъпи мълчание. Едва бях започнала да си отдъхвам, когато Сюзън внезапно каза:
— А как е обратното?
— Какво имате предвид — обратното?
— Ами нали трябва да има термин и за обратното. Как се наричат глави, чиято широчина е по-голяма от седемдесет и пет процента от дължината им?
— Брахицефални — неохотно промърморих аз.
— Точно така. Мисля, че точно това казахте.
— Нима? Сигурно с било грешка на езика. Исках да кажа долихоцефална — заявих аз с цялата убедителност, на която бях способна.
Сюзън ме изгледа изпитателно, а след това се засмя.
— Лъжете много убедително, циганко. Но ще спестиш време и усилия, ако ми разкажете всичко.
— Няма нищо за разказване — казах неохотно аз.
— Наистина ли? — меко попита Сюзън.
— Е, май ще трябва да ви разкажа — бавно казах аз. — Не се срамувам от това. Човек не може да се срамува от нещо, което просто… се е случило с него. Ето какво стори той с мен. Държа се отвратително — беше груб и неблагодарен — но мисля, че мога да разбера това. Все едно куче, което е било държано на верига — или често е било бито — то се нахвърля да хапе всеки. Такъв беше и той — недоверчив и озлобен. Не знам защо държа на него — но е така. Страшно държа на него. Щом го видях, целият ми живот се преобърна. Обичам го. Желая го. Готова съм да прекося цяла Африка боса, докато го намеря и ще го накарам да се влюби в мен. Готова съм да дам живота си за него. Да работя за него, да бъда негова робиня, да открадна заради него, заради него съм готова на всичко! Е, сега знаете!
Сюзън дълго ме гледа.
— Вие по нито не приличате на англичанка, циганко — най-сетне каза тя. — У вас няма нищо сантиментално. Никога не съм срещала човек като вас, който да бъде едновременно толкова практичен и способен на такъв плам. Не бих могла да държа на някого по този начин — за мое щастие — и все пак… и все пак ви завиждам, циганко. Много хубаво е да си способен да държиш на някого. Повечето хора не са. А какво щастие за вашия доктор, че не сте се омъжили за него. Той изобщо не прилича на човек, комуто ще хареса да има в къщата си нещо толкова взривоопасно! Значи няма да изпратите телеграма на лорд Нейсби?
Аз поклатих глава.
— И все още смятате, че той е невинен?
— Освен това смятам, че и невинни хора понякога могат да увиснат на бесилото.
— Хм! Да. Но, Ан, скъпа, вие сте човек със самообладание — обърнете се с лице към фактите. Въпреки всичко, което ми казахте, той може да е убил тази жена.
— Не — казах аз. — Не е.
— У вас говорят чувствата.
— Не е така. Той би могъл да я убие. Може би е мислил за това, когато я е проследил. Но той не би използвал парче шнур, за да я удуши. Ако го е сторил той, щеше да я удуши с голи ръце.
Сюзън леко потрепери. Очите й се присвиха одобрително.
— Хм! Ан, започвам да разбирам защо този ваш млад човек толкова ви привлича.