Репортерът от Дейли Бъджет беше единственият млад мъж, престъпвал някога прага на дома ни. Понякога завиждах на Емили, нашата млада прислужница, която „излизаше“ при всеки удобен случай с един едър моряк, за когото беше сгодена. А междувременно, за „да поддържа форма“, както се изразяваше, Емили излизаше със сина на зарзаватчията и с помощника на аптекаря. Беше ми тъжно, че нямах с кого да „поддържам форма“. Всички приятели на татко бяха възрастни, в повечето случаи дългобради професори. Е, вярно, че веднъж професор Питърсън ме прегърна нежно и каза, че имам „кръшен стан“, след което се опита да ме целуне. Но самият израз говореше колко безнадеждно стар е той. Много отдавна уважаващите себе си представителки на нежния пол бяха престанали да приемат това като комплимент.
Аз жадувах за приключения, за любов, за нежни чувства, а изглежда бях осъдена на най-обикновено, скучно съществувание. В селото имаше библиотека, пълна с оръфани романи, от които най-много харесвах тези, изпълнени с опасни приключения и на второ място онези, в които се разказваха любовни истории. Преди да заспя вечер си мечтаех за сурови, мълчаливи родезийци и за силни мъже, които винаги „поваляха противника си с един удар“. В селото нямаше никой, който да изглежда така, като че ли може „да повали“ противник с един-единствен удар, пък дори и с няколко. Имаше, разбира се, и кино, в което всяка седмица даваха епизод от „Приключенията на Памела“. Памела беше прелестна млада жена, която нищо не можеше да уплаши. Тя падаше от аероплани, справяше се с премеждия в подводници, катереше се по небостъргачи, движеше се из престъпния свят без капчица страх. Всъщност тя не беше кой знае колко изобретателна, защото тарторът на престъпниците винаги успяваше да я хване, но докато се чудеше как да я умъртви в някоя канализационна шахта, пълна със задушливи газове или пък по някакъв нов и изумителен начин, защото не желаеше да я убие с обикновен удар по главата, героят успяваше да я спаси в началото на следващия епизод. Излизах от салона приятно замаяна, а след това се прибирах у дома, намирах бележка от Газовата компания, с която ни уведомяваха, че ще ни спрат газта, ако не платим неуредената сметки.
И въпреки това, без изобщо да подозирам, всеки изминал миг ме приближаваше все повече до приключенията.
Възможно е по света да има много хора, които никога да не са чували за откриването на праисторически череп в мината Броукън Хил в Северна Родезия. Една сутрин слязох от стаята си и заварих татко толкова развълнуван, като че всеки миг щеше да получи удар. Той ми разказа цялата история на един дъх.
— Разбираш ли, Ан? Без съмнение, на пръв поглед има някои прилики с черепа от Ява — но само на пръв поглед. Не, тук става дума за нещо, което винаги съм твърдял за прародителите на неандерталската раса. Приема се за дадено, че Гибралтарският череп е най-примитивният от откритите неандерталски черепи, нали? А защо? Люлката на тази раса е била Африка. Оттам те са дошли в Европа…
— Татко, не слагай сладко върху пушената херинга — казах бързо аз и улових разсеяната ръка на моя родител. Та какво казваше?
— Те са дошли в Европа през…
На това място той спря, защото се задави в резултат на това погълнатата голяма хапка кости от херинга.
— Трябва незабавно да заминем — заяви той след закуската. — Няма време за губене. Трябва да отидем там — без съмнение около това място ще открием безбройни находки. Ще ми бъде интересно да видя дали сечивата са типични за Средния палеолит — мисля, че ще има останки от праисторически волове, а не от космати носорози. Да, скоро натам ще се отправи цяла армия. Трябва да ги изпреварим. Ще пишеш до пътническата агенция Кук още днес, нали, Ан?