— Да, Подозирам всички. Състоянието, в което се намирам, ме кара да се спирам на хора, който будят най-малко съмнение.
— Полковник Рейс също заминава за Родезия — замислено каза Сюзън. — Ако можем да направим така, че сър Юстас да покани и него…
— Вие можете да го направите. За вас няма нищо невъзможно!
— Обичам да ме ласкаят — доволно промърмори Сюзън.
Разделихме се, като се разбрахме, че Сюзън ще използва своите дарби по възможно най-добрия начин.
Чувствах се твърде развълнувана, за да заспя веднага. Това беше последната ми нощ на борда. Утре рано сутринта трябваше да бъдем в залива Тейбъл.
Качих се на палубата. Духаше свеж и прохладен бриз. Корабът леко се поклащаше по морските вълни. Палубите бяха тъмни и пусти. Минаваше полунощ.
Облегнах се на парапета, наблюдавайки фосфоресциращата опашка от пяна. Пред нас се простираше Африка и ние бързахме към нея през тъмната морска шир. Имах чувството, че се намирам сам-самичка в някакъв прекрасен свят. Обзета от странно спокойствие, аз стоях, забравила за времето, потънала в мечти.
И изведнъж дълбоко в мен се появи странно предчувствие за опасност. Не бях чула нищо, но инстинктивно се обърнах. Зад мен се беше промъкнала някаква призрачна фигура. Щом се обърнах, тя скочи. Една ръка ме стисна за гърлото. Започнах да се съпротивлявам отчаяно, но нямах никакви изгледи да се освободя. Почти не можех да дишам. Ръката продължаваше да стиска гърлото ми, но аз хапех, удрях и драсках по най-утвърдените женски похвати. Мъжът беше в неблагоприятна позиция, защото трябваше да не допусне да извикам. Ако беше успял да се добере до мен, без да го усетя, за него щеше да бъде твърде лесно да ме хвърли през борда акулите щяха да се погрижат за останалото.
Колкото и да се съпротивлявах, чувствах, че силите ме напускат. Моят нападател също почувства това. Той започна да стиска още по-силно. И тогава зърнах още една сянка, която дотича към нас съвсем безшумно. С един юмручен удар той повали моя противник върху палубата. Освободена, аз се свлякох и се опрях на перилото. Гадеше ми се и цялата треперех.
С бързо движение моят спасител се обърна към мен.
— Вие сте ранена!
В тона му имаше нещо яростно — заплаха срещу онзи, които се беше осмелил да ми причини болка. Още преди да заговори, аз го разпознах. Това беше моят човек — мъжът с белега.
Но този момент, в който вниманието му беше насочено към мен, се оказа достатъчен за поваления противник. Бърз като светкавица, той се изправи на крака и побягна по палубата. Рейбърн изруга и се спусна след него.
Никога не съм обичала да стоя настрана от събитията. Включих се и аз в преследването — трета и последна. Обиколихме палубата и стигнахме до десния борд на кораба. Мъжът лежеше там, сгърчен край вратата на салона. Рейбърн се беше навел над него.
— Пак ли го ударихте? — извиках аз, останала без дъх.
— Не стана нужда — отговори той мрачно. — Намерих го паднал до вратата. Или не е могъл да я отвори и само се преструва. Ей сега ще разберем. И ще видим кой е.
Приближих с разтуптяно сърце. Веднага бях разбрала, че моят нападател е по-едър от Чичестър. Във всеки случай Чичестър би използвал нож при нужда, защото с голи ръце едва ли би постигнал много.
Рейбърн запали клечка кибрит. И двамата тихо възкликнахме. Мъжът беше Гай Паджет.
Рейбърн беше като втрещен от това откритие.
— Паджет — промълви той. — Боже мой, Паджет.
Почувствах леко превъзходство.
— Изглеждате учуден.
— Да — продума с усилие той. — Никога не съм подозирал…
Той рязко се извърна към мен.
— А вие? Вие не сте ли? Предполагам, че сте го познали, когато ви е нападнал.
— Не, не го познах. Въпреки това аз не съм чак толкова учудена.
Той ме изгледа подозрително.
— Чудя се каква роля играете вие? И какво точно знаете?
Аз се усмихнах.
— Доста, мистър — ъ-ъ-ъ… Лукас!
Той ме сграбчи за ръката и болката, която несъзнателно ми причини, ме накара да примигна.
— Откъде ви дойде наум това име? — дрезгаво попита той.
— Не е ли вашето? — мило попитах аз. — Или предпочитате да ви наричат „мъжа с кафявия костюм“?
Това го смая. Той пусна ръката ми и отстъпи назад една-две крачки.
— Питам се дали не сте някаква вещица? — задъхано попита той.
— Аз съм приятел. — Направих крачка към него. — Веднъж ви предложих помощта си — и отново ви я предлагам. Ще я приемете ли?