— А пари, татко? — тактично подхвърлих аз.
Той ме изгледа укоризнено.
— Скъпо дете, винаги ме е потискал начинът, по който гледаш на нещата. Не трябва да издребняваме. Не, не, човек никога не трябва да проявява дребнавост, щом става дума за науката.
— Ами ако хората от Кук решат да проявят дребнавост?
Татко придоби огорчен вид.
— Скъпа ми Ан, ще им платиш в брой.
— Нямам никакви пари.
Търпението на татко съвсем се изчерпа.
— Дете мое, аз наистина не съм в състояние да се занимавам с тези отвратителни парични дела. Банката… вчера получих от директора някакво известие, в което пише, че разполагам с двадесет и седем лири.
— Мисля, че става дума за сумата на разходите, с която си превишил влога си.
— А, сетих се. Пиши на издателите ми.
Съгласих се, макар и изпълнена със съмнения, защото книгите на татко му носеха повече слава, отколкото пари. Страшно ми хареса идеята да заминем за Родезия. „Сурови, мълчаливи мъже“ — развълнувано прошепнах аз. След което нещо необичайно във външния вид на татко привлече вниманието ми.
— Татко, обул си два различни ботуша — казах аз. — Свали кафявия и обуй другия черен. И да не забравиш шала си. Денят е много студен.
След няколко минути татко излезе наперено, обут както трябва и примерно увит с шала.
Върна се късно вечерта и аз с учудване забелязах, че е без шал и палто.
— Господи, Ан, съвсем права си. Свалих ги, преди да вляза в пещерата. Там човек толкова много се цапа.
Кимнах с разбиране, спомняйки си как веднъж татко се върна оплескан буквално от глава до пети с мазна плеистоценова глина.
Главната причина да се заселим в Литъл Хампсли била намиращата се наблизо подземна пещера, изобилстваща с културни находки от Късния палеолит. В селото имаше малък музей и уредникът му и татко по цели дни ровеха под земята и изнасяха на повърхността останки от космати носорози и пещерни мечки.
Цяла вечер татко кашля лошо, а на следващата сутрин вдигна температура. Изпратих да повикат лекаря.
Горкият татко. Оказа се, че има двойна пневмония. Почина след четири дни.
Глава втора
Всички бяха много мили с мен. Въпреки че бях като зашеметена, това не убягна от вниманието ми. Татко никога не ме беше обичал, много добре знаех това. Ако той ме бе обичал, може би и аз щях да му отговоря със същото. Но между нас не бе съществувала обич, но имаше неща, които ни свързваха, аз се грижех за него и тайничко се възхищавах на неговата ерудиция и на безрезервната му отдаденост на науката. И ме болеше, че татко почина точно когато най-интересната част от живота му предстоеше. Щях да се чувствам по-добре, ако можех да го погреба в някоя пещера рисунки на елени по стените и останки от каменната епоха, но под натиска на общественото мнение трябваше да се задоволя с добре оформен гроб (с мраморна плоча) в отвратителното гробище в двора на местната църква. Утешителни те слова на викария, при все че бяха добронамерени, не ми донесоха никаква утеха.
Трябваше ми известно време докато проумея, че най-сетне имам онова, за което винаги бях копняла — свобода. Бях осиротяла и на практика без пукната пара, но бях свободна. Едновременно с това осъзнавах изключителната доброта на всички тези мили хора. Викарият направи всичко възможно да ме убеди, че съпругата му спешно се нуждае от помощта на компаньонка. От малката ни местна библиотека внезапно решиха да назначат помощник-библиотекар. Най-накрая ме посети лекарят и след, като ме засипа с нелепи извинения, че не е изпратил сметка, доста време сумтя и увърта, докато изведнъж ми предложи да се омъжа за него.
Бях много изненадана. Лекарят бе по-близо до четирийсетте години, отколкото до тридесетте, пълен, тантурест и нисък мъж. Той никак не приличаше на героя от „Памела в опасност“, а още по-малко пък на суров, мълчалив родезиец. Замислих се за минута и след това го запитах защо иска да се ожени за мен. Въпросът ми изглежда доста го смути и той смотолеви, че една съпруга ще бъде добра помощничка на лекар по обща медицина. Предложението загуби всякаква романтичност, но все пак нещо в мен ме подтикваше да го приема. Сигурност — ето какво ми се предлагаше. Сигурност — и домашен уют. Като си помисля сега, струва ми се, че не бях справедлива към човечеца. Той наистина беше влюбен в мен, но някаква криворазбрана деликатност го възпираше да ми се обясни в любов. Във всеки случай моята любов към романтиката ме накара да се възпротивя.