— Това е изключително любезно от ваша страна — казах аз. — Но не е възможно. Мога да се омъжа само за човек, когото обичам до полуда.
— А не мислите ли…?
— Не, не мисля — категорично отсякох аз. Той въздъхна.
— Но скъпо мое дете, какво искате тогава?
— Да преживея приключения и да видя свят — отговорих аз, без да се колебая.
— Мис Ан, вие все още сте едно голямо дете. Не разбирате…
— Трудностите, пред които съм изправена ли? Не, докторе, разбирам ги. Не съм сантиментална гимназистка — аз съм една вироглава, опърничава и користолюбива жена! Щяхте да разберете това, ако се бяхте оженили за мен.
— Иска ми се да размислите…
— Не мога.
Той отново въздъхна.
— Имам и друго предложение. Една моя леля, която живее в Уелс, търси млада жена да й помага. Какво ще кажете за това?
— Не, докторе. Ще замина за Лондон. Интересните неща се случват там. Ще се поогледам и ще видите, че все ще ми се удаде някаква възможност! След време ще чуете, че съм в Китай или в Тимбукту.
Моят следващ посетител беше мистър Флеминг, лондонският адвокат на татко. Той специално дойде от града, за да ме види. Като запален антрополог той беше голям почитател на трудовете на татко. Беше висок, суховат мъж, със слабо лице и сива коса. Когато влязох в стаята, той се изправи да ме поздрави и като взе двете ми ръце в своята, леко ги погали.
— Бедно мое дете — каза той. — Мое клето, бедно дете.
Установих, че макар и неволно, започвах да се държа като скърбящо сираче. Бях като хипнотизирана от него. Той беше благ, мил и бащински настроен — и несъмнено смяташе, че съм едно глупаво момиченце, оставено само да се люшка по вълните на суровата действителност. Веднага почувствах, че ще бъде съвсем безполезно да се опитвам да го убедя в противното. Начинът, по който се развиха събитията показа, че съм била права.
— Скъпо мое дете, мислиш ли, че ще бъдеш в състояние да ме изслушаш, ако се опитам да ти обясня някои неща?
— О, да.
— Баща ти, както знаеш, беше велик учен. Идните поколения ще му отдадат заслуженото. Що се отнася до личните му дела обаче, той ги управляваше доста неумело.
Аз също знаех това, може би по-добре и от мистър Флеминг, но се въздържах и не казах нищо. Той продължи:
— Мисля, че нямаш представа от тези неща. Ще се опитам да ти обясня колкото мога по-ясно.
И той се впусна в излишно дълги обяснения. Изводът от тях беше, че всичко, което ми е останало, за да се боря с живота, са 87 лири, 17 шилинга и 4 пенса, а това далеч не ми изглеждаше много. С известно безпокойство очаквах това, което ще последва. Боях се, че мистър Флеминг сигурно има леля в Шотландия, която се нуждае от дейна млада компаньонка. Оказа се обаче, че няма.
— Въпросът е — продължи той — бъдещето. Разбирам, че нямаш други живи родственици.
— Сам-самичка съм на този свят — казах аз и отново ме порази приликата ми с филмова героиня.
— А приятели?
— Всички бяха много мили с мен — отговорих аз с признателност.
— Кой няма да е мил с толкова младо и очарователна същество! — галантно заяви мистър Флеминг. — Е, скъпа, да видим какво може да се направи.
Той се замисли за минута и най-накрая каза:
— Да предположим… какво ще кажеш, ако дойдеш да поживееш у дома за известно време?
Веднага се вкопчих в тази възможност. Лондон! Единственото място, където нещо можеше да се случи.
— Да, да. Страшно мило от ваша страна — казах аз. — Наистина ли ще може? Просто докато се огледам наоколо. Нали разбирате, трябва да започна да си изкарвам прехраната.
— Да, да, скъпо мое дете. Ще потърсим нещо подходящо.
Почувствах инстинктивно, че представата на мистър Флеминг за „нещо подходящо“ и моята твърде много ще се различават, но, разбира се, не беше сега времето да споделям възгледите си.
— Всичко е наред тогава. Защо не тръгнеш още днес с мен?
— О, благодаря ви, но може би мисис Флеминг…
— Моята съпруга с радост ще те посрещне.
Питам се дали съпрузите познават съпругите си толкова добре, колкото си мислят. Ако имах съпруг, щеше да ми бъде много неприятно да води в къщи сирачета, без да се посъветва първо с мен.
— Ще й изпратим телеграма от гарата — каза адвокатът.