Междувременно трябва да призная, че той заемаше значителна част от нашето триизмерно пространство. Да се пренесат четиридесет и девет дървени фигурки на животни, с неудобна за носене форма и направени от изключително чуплив материал, представлява немалък проблем. Натоварихме с куп животни двама носачи, а единият веднага изпусна очарователна група щрауси, при което главите им се счупиха. Като имахме предвид това, ние със Сюзън взехме колкото можем да носим, полковник Рейс също ни помогна, а големия жираф тръснах в ръцете на сър Юстас. Дори и мис Петигрю, която нямаше никаква вина, не можа да се измъкне — на нея й се падна да носи един огромен хипопотам и две черни войничета. Имах чувството, че мис Петигрю не ме харесва. Може би си мислеше, че съм безочлива нахалница. Във всеки случай тя ме избягваше, доколкото бе възможно. А най-странното беше, че нейното лице ми се струваше смътно познато, въпреки че не можех да се сетя откъде.
През по-голямата част от сутринта си почивахме, а следобед потеглихме с автомобил към гроба на Роудс. По-точно трябваше да потеглим, но в последния момент сър Юстас се отказа. Той беше в почти толкова лошо настроение, както през онази сутрин, когато пристигнахме в Кейп Таун — когато хвърли прасковите на пода, а те станаха на пихтия! Очевидно всяко ново място рано сутрин се отразява зле на настроението му. Той наруга носачите, наруга сервитьорите на закуска, наруга цялата хотелска управа и без съмнение му се искаше да наругае и мис Петигрю, която се въртеше около него е молив и бележник в ръка, но си мисля, че дори и сър Юстас не би дръзнал да наругае мис Петигрю. Тя е досущ като компетентна секретарка от някой роман. Едва успях да спася нашия скъпоценен жираф. Струва ми се, че сър Юстас изпитваше желание да го тръшне на земята.
Та да се върна на нашата експедиция. След като сър Юстас се отказа, мис Петигрю заяви, че ще остане в стаята си — в случай, че му потрябва. В последната минута пък Сюзън изпрати бележка, че я боли глава. Така че ние с полковник Рейс потеглихме сами.
Той е странен човек. Това трудно се забелязва, когато е сред други хора. Но когато останеш насаме с него, въздействието, което неговата личност оказва, е просто потискащо. Той става още по-мълчалив, ала мълчанието му говори по-силно от всякакви думи.
Така стана и в този ден, докато пътувахме през жълто-кафявите шубраци към Матопос. Всичко изглеждаше странно притихнало — с изключение на нашата кола, която, мисля си, беше първият форд, произведен някога от човек! Тапицерията й беше съвсем скъсана и макар нищичко да не разбирам от двигатели, дори аз можех да се досетя, че под капака й не всичко е както трябва.
След малко видът на местността започна да се променя. Появиха се огромни скални блокове, струпани в причудливи форми. Внезапно се почувствах така, сякаш бях попаднала в някаква първобитна ера. За момент неандерталците ми се видяха толкова реални, колкото бяха и за татко. Обърнах се към полковник Рейс.
— Сигурно някога е имало великани — мечтателно казах аз. — И децата им са били също като днешните — играли са си с камъчета, правили са от тях купчинки, а после са ги събаряли и колкото по-умело са ги подреждали, толкова по-доволни са били. Ако трябваше да дам име на това място, щях да го нарека „Страната на децата — великани“.
— Може би сте много по-близо до истината, отколкото предполагате — отвърна сериозно полковник Рейс. — Девствена, примитивна, огромна — това е Африка.
Кимнах с разбиране.
— Обичате я, нали? — попитах аз.
— Да. Но да се живее в нея дълго — е, човек, така да се каже, става жесток. Започва да се отнася с пренебрежение към живота и смъртта.
— Да — казах аз, като си мислех за Хари Рейбърн. Той също беше такъв. — Но не и жесток към по-слабите създания?
— Има най-различни мнения за това кое създание е слабо и кое не, мис Ан.
Долових в гласа му нотка на сериозност, която почти ме стресна. Почувствах, че наистина знам твърде малко за мъжа до себе си.
— Имах предвид деца и кучета.
— С чисто сърце мога да кажа, че никога не съм бил жесток към деца или кучета. Значи вие не смятате жените за „слаби създания“?
Замислих се.
— Не, в никакъв случай — въпреки че, предполагам, те са такива. Поне в днешно време. Но татко винаги казваше, че в началото мъжете и жените заедно скитали по света — равни по сила — като лъвовете и тигрите…
— И жирафите ли? — подхвърли шеговито полковник Рейс.