Той едва се беше скрил от погледа ни, когато ни заобиколиха няколко котки. Бяха шест и жално мяукаха и един глас. Врявата беше оглушителна. Подхвърлих им няколко парченца от сладките. Те лакомо ги изгълтаха. Налях останалото мляко в една чинийка, при което те се сборичкаха за него.
— О — извиках с негодувание аз, — та те са прегладнели! Това е отвратително. Моля ви, моля ви, поръчайте още мляко и една чиния сладки.
Полковник Рейс мълчаливо тръгна да изпълни молбата ми. Котките бяха започнали да мяукат отново. Той се върна с голяма кана мляко, което те излочиха до капчица.
Когато станах, на лицето ми беше изписана решителност.
— Ще взема тези котки с нас — няма да ги оставя тук.
— Скъпо мое дете, бъдете разумна. Не можете да разнасяте със себе си шест котки, както и петдесет животни от дърво.
— Не ме е грижа за животните от дърво. Тези котки са живи. Ще ги взема с мен.
— Нищо такова няма да направите. — Погледнах го възмутено, но той продължи: — Мислите, че съм жесток, но не можете да прекарате живота си, затрогвайки се от подобни неща. Няма смисъл да се противите — няма да ви позволя да ги вземете. Нали знаете, че това е примитивна страна, а аз съм по-силен от вас.
Винаги безпогрешно съм разбирала кога съм претърпяла поражение. Тръгнах към колата е насълзени очи.
— Вероятно само днес са останали без храна — опита се да ме утеши той. — Съпругата на този човек е заминала за припаси в Булавайо. Така че всичко ще бъде наред. Освен това много добре знаете, че светът е пълен с котки, които гладуват.
— Недейте, моля ви, недейте — поривисто изрекох аз.
— Трябва да приемате живота такъв, какъвто е. Трябва да бъдете твърда и безмилостна — какъвто съм аз. Това е тайната на силата — и тайната на успеха.
— По-добре мъртва, отколкото безмилостна — разпалено заявих аз.
Качихме се на колата и потеглихме. Бавно започнах отново да се съвземам. Внезапно, за моя голяма изненада, той взе ръката ми в своите.
— Ан — тихо каза той, — желая ви. Ще се омъжите ли за мен?
Почувствах се съвсем объркана.
— О, не — смотолевих аз. — Не мога.
— Защо не?
— Не изпитвам към вас такива чувства. Никога не съм ви възприемала по този начин.
— Разбирам. Това ли е единствената причина?
Трябваше да бъда честна. Дължах му това.
— Не — отговорих аз, — не е. Виждате ли… аз… аз обичам друг.
— Разбирам — повтори той. — А това отнася ли се за началото? Когато ви видях за пръв път на борда на Килморден Касъл?
— Не — промълвих аз. — Случи се… след това.
— Разбирам — потрети той, но този път усетих в гласа му решителна нотка, която ме накара да се обърна и да го погледна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.
— Какво… какво искате да кажете? — заекнах аз.
Той ме погледна, непроницаем, с чувство за превъзходство.
— Само това — че вече знам какво да правя.
Тръпки ме побиха от неговите думи. Зад тях прозираше решителност, която не разбирах — и която ме плашеше.
Никой от двама ни не продума до хотела. Отидох право при Сюзън. Тя лежеше на леглото е книга в ръка и никак нямаше вид на човек, който страда от главоболие.
— Тук си отдъхва идеалната сватовница — заяви тя. Известна още като тактичната компаньонка. Но, Ан, скъпа, какво има?
Бях заплакала неутешимо.
Разказах й за котките — чувствах, че нямаше да бъде честно да й разказвам за полковник Рейс. Но Сюзън е много проницателна. Тя разбра, че има и още нещо.
— Да не сте настинали, Ан? Знам, че звучи абсурдно човек дори да си го помисли в тази жега, но вие цялата треперите.
— Няма нищо — казах аз. — Нерви, просто нерви. Непрестанно си мисля, че ще се случи нещо ужасно.
— Не бъдете глупава — решително заяви Сюзън. — Хайде да поговорим за нещо интересно. Ан, тези диаманти…
— Какво искате да кажете?
— Не съм убедена, че са на сигурно място при мен. Преди всичко беше наред, никой не би си помислил, че са между нещата ми. Но сега, когато всички знаят, че сме толкова близки приятелки, аз също попадам под подозрение.
— И все пак никой не знае, че те са в кутийка от филм — възразих аз. — Това е чудесно скривалище. Не мисля, че бихме могли да се спрем на нещо по-добро.
Тя се съгласи, макар и неохотно, но каза, че отново ще поговорим за това, когато стигнем при Водопада.