Влакът ни тръгна в девет часа. Настроението на сър Юстас все още не се беше подобрило и мис Петигрю изглеждаше потисната. Полковник Рейс беше възвърнал обичайния си вид. Имах чувството, че съм сънувала нашия разговор по пътя.
Тази нощ спах тежко на твърдото легло, измъчвана от някакви неясни, страховити сънища. Събудих се с главоболие и излязох на откритата площадка на вагона. Времето беше свежо и приятно и навсякъде, докъдето поглед стигаше, се простираха вълнисти хълмове, покрити е гори. Тук ми харесваше — харесваше ми много повече, отколкото на всяко друго място, където някога съм била. В този момент изпитвах желание да имам малка къща нейде в сърцето на шубрака и да остана навеки да живея там — навеки… Малко преди два и половина полковник Рейс ме извика от „канцеларията“ и посочи към облак бяла мъгла с формата на букет, надвиснал над част от шубрака.
— Пръски от Водопада — каза той. — Вече сме съвсем близо.
Все още бях обхваната от онова странно, нереално чувство на приповдигнатост, което беше последвало неспокойната нощ. Някъде дълбоко в себе си изпитвах силното усещане, че съм пристигнала у дома… У дома! А при това никога преди не бях идвала тук — или може би в мечтите си?
Разстоянието от влака до хотела — голяма бяла сграда, цялата окичена с мрежи против комари, изминахме пеша.
Нямаше улици, нито къщи. Излязохме на верандата и аз ахнах. Точно срещу нас, на около половин километър, се намираше Водопадът. Никога не бях виждала нещо толкова величествено и красиво — и никога няма да видя.
— Ан, какво става с вас? — запита Сюзън, когато седнахме да обядваме. — Никога преди не съм ви виждала в такова състояние.
Тя ме изгледа с любопитство.
— Така ли? — засмях се аз, но почувствах, че смехът ми звучи неестествено. — Просто съм очарована от всичко наоколо.
— Не е само това.
На челото й се появи бръчица — признак за безпокойство.
Да, аз бях щастлива, но освен това изпитвах някакво странно предчувствие за нещо — нещо, което щеше да се случи скоро. Бях развълнувана и не ме свърташе на едно място.
След чая тръгнахме да се разходим. Качихме се на дрезината и усмихнати чернокожи започнаха да я бутат по релсите към моста.
Гледката беше разкошна — огромната бездна и водата, която падаше надолу и завесата от ситни водни капчици и пръски пред нас, която от време на време се вдигаше и ни позволяваше за минутка само да зърнем огромния стръмен водопад, а после отново се спускаше като неразгадаемо тайнство. В това, според мен, винаги се е криело очарованието на Водопада — неговата неуловимост. Мислите си, че всеки момент ще го видите — а всъщност не го виждате.
Прекосихме моста и бавно поехме по пътеката, която беше очертана от двете страни с бели камъчета и лъкатушеше покрай ръба на пролома. Най-после излязохме на една широка просека, откъдето наляво тръгваше пътека, водеща надолу, към пропастта.
— Дерето с палмите — обясни полковник Рейс. — Ще слезем ли долу? Или да оставим за утре? Ще се забавим доста, а после трябва отново да се изкачваме до горе.
— Ще го оставим за утре — категорично заяви сър Юстас. Забелязала съм, че никак не обича изморителната физическа дейност.
Той ни поведе обратно. Докато вървяхме, се разминахме с един симпатичен туземец, който крачеше наперено. Зад него вървеше жена, която сякаш беше качила на главата си цялата домакинска посуда! В купа имаше дори и тиган!
— Никога не нося със себе си фотоапарата, когато ми трябва — простена Сюзън.
— Доста често ще ставате свидетелка на подобни неща, мисис Блеър — каза полковник Рейс. — Няма защо да съжалявате.
Стигнахме отново до моста.
— Ще отидем ли до гората на дъгите? — продължи той. — Или се боите да не се намокрите?
Сюзън и аз тръгнахме с него. Сър Юстас продължи обратно към хотела. Гората на дъгите доста ме разочарова. Нямаше кой знае колко дъги, а освен това се измокрихме до кости, но от време на време успявахме да зърнем Водопада отсреща. Едва сега разбрахме на каква огромна площ се простира. О, скъпи, скъпи Водопаде, колко те обичам и ти се възхищавам и винаги ще продължавам да го правя!
Върнахме се в хотела тъкмо навреме, за да се преоблечем за вечеря. Изглежда сър Юстас определено изпитва антипатия към полковник Рейс. Сюзън и аз опитахме леко да го развеселим, но не постигнахме кой знае какъв успех.
След вечеря той се оттегли в дневната си, като помъкна със себе си и мис Петигрю. Ние със Сюзън поговорихме малко с полковник Рейс, след което тя заяви с огромна прозявка, че отива да си легне. Аз не желаех да оставам насаме с него, така че също станах и се прибрах в стаята си.