Бях обаче твърде развълнувана, за да заспя. Дори не се съблякох. Отпуснах се на един стол и се замечтах. И през цялото време имах усещането за нещо, което все повече и повече наближава…
На вратата се почука и аз се сепнах. Станах и отидох да отворя. Едно малко чернокожо момче ми подаде някаква бележка. Беше адресирана до мен с почерк, който ми беше непознат. Взех я и се прибрах в стаята. Стоях и продължавах да я държа. Най-накрая я разгърнах. Беше съвсем кратка:
Трябва да ви видя. Не смея да дойда в хотела. Ще дойдете ли на просеката до дерето с палмите? От човека, когото познавате като Хари Рейбърн.
Сърцето ми щеше да се пръсне. Значи той беше тук! О, знаех си аз — знаех го през цялото време! Чувствах, че той е близо до мен. Съвсем несъзнателно аз бях дошла в неговото убежище.
Увих около главата си един шал и отидох на пръсти до вратата. Трябваше да внимавам. Той беше преследван. Никой не трябваше да види, че се срещам с него. Прокраднах се до стаята на Сюзън. Тя спеше дълбоко. Чувах равномерното й дишане.
Сър Юстас? Спрях пред вратата на дневната му. Да, той диктуваше на мис Петигрю — чух как тя монотонно повтаря: „По тази причина позволявам си да предложа при решаването на проблема с цветнокожите работници…“. Спря, за да го изчака да продължи и чух как той гневно промърмори нещо.
Продължих да се прокрадвам. В стаята на полковник Рейс нямаше никой. Не го видях във фоайето. А той беше човекът, от когото най-много се страхувах! Нямах повече време за губене. Бързо се измъкнах от хотела и поех по пътеката към моста.
Прекосих го и зачаках в тъмнината. Ако някой ме беше проследил, щях да го видя като минава по моста. Но минутите се нижеха, а никой не се появи. Значи никой не ме беше проследил. Обърнах се и поех по пътеката към просеката. Направих пет-шест крачки и спрях. Нещо беше прошумоляло зад мен. Не можеше да бъде човек, който ме е проследил от хотела. Беше някой, който вече се намираше тук и чакаше.
И веднага, без всякаква видима причина, но с онази сигурност, породена от инстинкта, разбрах, че нещо ме заплашва. Беше същото усещане, което бях изпитала в онази нощ на борда на Килморден Касъл — безпогрешен инстинкт, който ме предупреждаваше за опасност.
Обърнах рязко глава назад. Тишина. Направих една-две крачки. Отново дочух шумолене. Без да спирам, отново погледнах назад. От тъмнината изникна силует на мъж. Той видя, че го забелязах и се хвърли напред към мен.
Беше твърде тъмно, за да позная, когото и да било. Успях само да видя, че е висок и европеец, а не местен жител. Плюх си на петите и побягнах. Чувах тежките му стъпки подире си. Побягнах още по-бързо, като не изпусках от поглед белите камъчета, които ми показваха къде да стъпвам, тъй като нощта беше безлунна.
И изведнъж кракът ми пропадна. Чух мъжа зад мен да се смее — отвратителен, злостен смях. Той кънтеше в ушите ми, докато падах надолу с главата — все по-надолу и по-надолу към гибелната бездна.
Глава двадесет и пета
Свестих се бавно и мъчително. Главата ме болеше, а когато се опитах да се надигна, остра болка прониза лявата ми ръка. Всичко ми изглеждаше призрачно и нереално. Пред очите ми плуваха кошмарни видения. Почувствах, че падам — падам отново. Веднъж ми се стори, че от мъглата пред мен изплува лицето на Хари Рейбърн. Почти повярвах, че е истинско. След това отново избледня, като се усмихваше подигравателно. Спомням си, че веднъж някой поднесе към устата ми чаша и аз отпих. Насреща ми се хилеше черно лица — помислих си, че е лицето на дявола и изпищях. После отново сънища — дълги, мъчителни сънища, в които напразно търсех Хари Рейбърн, за да го предупредя — да го предупредя — за какво? И аз самата не знаех. Но имаше някаква опасност — някаква голяма опасност — и единствено аз можех да го спася. След това отново тъмнина, милостива тъмнина и истински сън.
Когато най-после се събудих, бях започнала да се съвземам. Безкрайният кошмар беше свършил. Помнех отлично всичко, което се беше случило — как бързах да изляза от хотела, за да се срещна с Хари, човека в тъмнината и онзи последен, ужасен момент, когато започнах да падам… По някакво чудо не бях загинала. Бях натъртена, болеше ме цялото тяло, чувствах се много слаба, но бях жива. Ала къде се намирах? С усилие успях да обърна главата си и да се огледам наоколо. Бях в малка стая с груби дъсчени стени. По тях бяха окачени кожи от животни и бивни от слонова кост. Лежах на грубо скован миндер, също покрит с кожи, а лявата ми ръка беше бинтована. Чувствах я изтръпнала и не можех да я движа. Отначало помислих, че съм сама, но след това видях фигурата на мъж, който седеше между мен и светлината, а главата му беше обърната към прозореца. Стоеше съвсем неподвижно, като издялан от дърво. Нещо в главата с късо подстригана черна коса ми се стори познато, но не посмях да дам воля на въображението си. Изведнъж той се обърна и аз затаих дъх. Това беше Хари Рейбърн. Хари Рейбърн, от плът и кръв.