Той стана и приближи към мен.
— По-добре ли се чувствате? — малко притеснено попита той.
Не можах да отговоря. По лицето ми се стичаха сълзи. Все още бях отпаднала, но стиснах ръката му с две ръце. Искаше ми се да умра така, докато той стои до мен и ме гледа с този нов израз в очите си.
— Не плачете, Ан. Моля ви, не плачете. Вече сте в безопасност. Никой няма да ви причини зло.
Той отиде и ми донесе една чаша.
— Пийнете малко от това мляко.
Отпих покорно. Той продължи да ми говори тихо и гальовно, сякаш говореше на дете.
— Хайде сега, стига толкова въпроси. Опитайте се пак да поспите. Малко по малко ще започнете да се оправяте. Ако искате, ще изляза.
— Не — настоятелно казах аз. — Не, не.
— Ще остана тогава.
Той донесе едно столче, постави го до мен и седна. Сложи ръка върху моята и аз, вече доволна и спокойна, отново потънах в сън.
Сигурно съм заспала вечерта, но когато пак се събудих, слънцето грееше високо в небето. Бях сама в колибата, но щом се размърдах, вътре дотича една възрастна негърка. Тя беше невероятно грозна, но ми се усмихваше окуражително. Донесе вода в един леген и ми помогна да измия лицето и ръцете си. След това ми донесе голяма купа супа, която излапах до дъно! Зададох и няколко въпроса, но тя само се усмихваше, кимаше и бърбореше на някакъв гърлен език и аз разбрах, че не знае английски.
Тя се изправи и се отдръпна почтително, когато Хари Рейбърн влезе. Той я отпрати с кимване на глава и тя излезе, като ни остави сами. Хари Рейбърн ми се усмихна.
— Наистина изглеждате по-добре днес!
— Да, наистина, но все още съм доста замаяна. Къде съм?
— На един малък остров в Замбези, на около четири мили нагоре от Водопада.
— Знаят ли… знаят ли моите приятели, че съм тук?
Той поклати глава.
— Трябва да ги уведомя.
— Вие, разбира се, ще постъпите, както намерите за добре, но според мен трябва да изчакате малко, докато позакрепнете.
— Защо?
Той не отговори веднага, затова продължих.
— От колко време съм тук?
— Почти месец.
— О! — извиках аз. — Трябва да съобщя на Сюзън. Тя сигурно много се тревожи.
— Коя е Сюзън?
— Мисис Блеър. Бях с нея и сър Юстас и полковник Рейс в хотела — но вие сигурно знаете това?
Той поклати глава.
— Не знам нищо, с изключение на това, че ви открих да висите сред клоните на едно дърво, в безсъзнание и със зле изкълчена ръка.
— Къде беше дървото?
— Надвиснало над пролома. Ако дрехите ви не се бяха закачили за клоните му, сигурно щяхте да станете на пихтия.
Изтръпнах от ужас. Внезапно в ума ми проблесна друга мисъл.
— Значи не сте знаели, че съм тук. Ами онази бележка?
— Каква бележка?
— Бележката, която ми изпратихте и с която ме молихте да се срещнем при просеката?
Той ме изгледа учудено.
— Не съм пращал никаква бележка.
Почувствах как се изчервявам до корените на косата си. За щастие той като че ли не забеляза това.
— Как, тогава, сте се озовали там по такъв удивителен начин? — попитах аз колкото се може по-равнодушно. — И какво всъщност правите в тази част на света?
— Аз живея тук — простичко отвърна той.
— На този остров?
— Да. Дойдох тук след войната. Понякога возя компании от хотела с лодката си, но тук почти от нищо нямам нужда, тъй че през по-голямата част от времето правя каквото си поискам.
— Живеете тук сам-самичък?
— Не жадувам за компания, уверявам ви — отговори хладно той.
— Съжалявам тогава, че ви натрапих своята — отвърнах аз, — но изглежда никой не е искал мнението ми по този въпрос.
За моя изненада в очите му се появиха весели пламъчета.
— Абсолютно никой. Метнах ви през рамо като чувал с картофи и ви пренесох до лодката. Също като първобитен човек от Каменната ера.