— За някой улегнал мъж, който ще ми осигури добър живот!
— По-хубаво от това — здраве му кажи!
— А какво ще стане с теб?
Лицето му придоби твърд и решителен израз.
— Имам работа тук. Не ме питай каква е. Мисля, че се досещаш. Едно нещо ще ти кажа — ще изтрия позора от името си или ще умра, докато се опитвам да го сторя, и ще се разправя с проклетия негодник, който направи всичко възможно да те убие в онази нощ.
— Трябва да бъдем честни — казах аз. — В действителност той не ме бутна в пропастта.
— Не е трябвало да го прави. Неговият план е бил по-коварен. Аз ходих до пътеката след това. Всичко изглеждаше наред, но от следите по земята се виждаше, че камъчетата, които очертават пътеката, са били извадени и поставени малко по-встрани. Точно над ръба растат високи храсти. Той е закрепил последните камъчета по тях така, че да си помислиш, че все още си на пътеката, а в действителност да паднеш в пролома. Господ да му е на помощ, ако успея да го пипна.
Той помълча около минута, а после, вече със съвсем различен тон, каза:
— Никога не сме говорили за тези неща, нали, Ан? Но вече е време да го направим. Искам да чуеш цялата история — от самото начало.
— Ако спомените за миналото ти причиняват болка, не го прави — казах тихо аз.
— Но аз искам да знаеш. Никога не съм мислил, че трябва да обсъждам тази част от живота си с някого. Не е ли странно какви номера ни погажда съдбата?
Той помълча малко. Слънцето беше залязло и кадифената тъмнина на африканската нощ ни обгръщаше като наметало.
— Част от нея вече знам — казах тихо аз.
— Какво знаеш?
— Знам, че истинското ти име е Хари Лукас.
Той все още се колебаеше — беше вперил поглед пред себе си и не поглеждаше. Нямах представа какви мисли минават през ума му, но най-сетне той рязко вдигна глава, като че ли се съгласи с някакво свое, неизречено решение и започна разказа си.
Глава двадесет и шеста
— Права си. Истинското ми име е Хари Лукас. Баща ми беше военен от запаса, дошъл в Родезия, за да се занимава с фермерство. Той почина, когато бях втора година студент в Кеймбридж.
— Обичаше ли го? — неочаквано попитах аз.
— Аз… не знам.
После се изчерви и продължи с внезапно обзело го вълнение:
— Защо ли казвам това? Аз обичах баща си. Последния път, когато го видях, разменихме остри думи, а и много пъти сме се карали за моята необузданост и дългове, но аз държах на стареца. Едва сега разбирам колко — когато е твърде късно — продължи той по-спокойно. — В Кеймбридж срещнах и другия човек…
— Ърдсли младши?
— Да — младия Ърдсли. Неговият баща, както знаеш, беше един от най-известните хора в Южна Африка. С Ърдсли веднага си допаднахме. Обединяваше ни любовта към Южна Африка и влечението ни към онези места по света, където не беше стъпвал човешки крак. Ърдсли и баща му се скараха за последен път, след като той напусна Кеймбридж. Старецът беше платил на два пъти дълговете му, но отказа повече да прави това. Между тях се разигра неприятна сцена. Сър Лорънс заяви, че търпението му се е изчерпило и че повече нямало да си мръдне пръста. Вече трябвало сам оправя. Резултатът, както знаеш, беше, че двамата младежи заминаха за Южна Америка да търсят диаманти. Няма да разказвам за това сега, но там прекарахме чудесно. Разбираш ли — трудности колкото искаш, но животът ни харесваше — ежедневна борба за оцеляване, далеч от отъпканите пътища — и, Боже мой! — точно на такова място можеш да разбереш що за човек е приятелят ти. Между нас се породи такава близост, която само смъртта можеше да разруши. Е, както знаеш от полковник Рейс, нашите усилия се увенчаха с успех. Открихме второ Кимбърли в сърцето на джунглите в Британска Гвиана. Не мога да ти опиша нашата радост. Не ставаше толкова въпрос за действителната стойност на находището в пари — виждаш ли, Ърдсли цял живот беше живял богато и знаеше, че когато баща му почине, той ще бъде милионер, а Лукас цял живот беше живял в бедност и беше свикнал с нея. Не, това си беше чист възторг от самото откритие.
Той замълча, а след това добави, почти оправдателно:
— Нямаш нищо против, че ти го разказвам по този начин, нали? Като че ли аз не съм бил пряк участник. Така ми изглежда сега, като се обръщам назад и си мисля за тези две момчета. Почти забравям, че едното беше… Хари Рейбърн.
— Не се притеснявай, само разказвай — казах аз и той продължи:
— Пристигнахме в Кимбърли — съвсем опиянени от нашата находка. Носехме със себе си великолепна подборка от диаманти, която да предоставим на експерти. И тогава — в хотела в Кимбърли — срещнахме нея…