Слушах ги и едва се сдържах. Повечето от тези жени бяха богати. Можеха да скитат по широкия и прекрасен свят, но съзнателно стояха в мръсния и сив Лондон и си говореха за млекари и прислуга! Сега, като поглеждам назад, си мисля, че може би не е трябвало да ги съдя толкова строго. Но те бяха глупави — не можеха да се справят дори и с това, което сами бяха избрали да вършат, сметките за домакинството, които повечето от тях водеха, бяха изключително неточни и объркани.
Моите дела вървяха бавно. Къщата и мебелите бяха продадени, но сумата едва стигна да покрие дълговете ни. До този момент все още не бях успяла да си намеря работа. Не че кой знае колко ми се искаше. Бях твърдо убедена, че ако съзнателно търся приключения, приключенията сами ще ме намерят. Имам си теория, че човек винаги намира това, което търси.
Скоро тази моя теория щеше да бъде доказана на практика.
Беше в началото на януари — на осми, ако трябва да бъда точна. Връщах се от безрезултатна беседа с една дама, която твърдеше, че търси секретарка — компаньон, но всъщност изглежда искаше да си намери приходяща чистачка, която да работи по дванадесет часа на ден срещу 25 лири годишно. След като се разделихме със зле прикрита взаимна неприязън, поех надолу по Еджуеър Роуд (беседата се беше състояла в една къща в Сейнт Джоунс Ууд) и пресякох Хайд Парк по посока на болницата Сейнт Джордж. Там влязох в станцията на метрото при Хайд Парк Корнър и си взех билет за Глостър Роуд.
Щом слязох на перона, тръгнах към самия му край. Моят непрестанно търсещ ум искаше да се увери, че на края на спирката, по посока на Даун Стрийт, наистина има железопътни стрелки и отвор между двата тунела. Изпитах глупаво задоволство, когато очакванията ми се потвърдиха. По перона нямаше много хора, а в самия му край бяхме само аз и един мъж. Когато минах край него, сбърчих нос от отвращение. Ако има миризма, която не мога да понасям, това е миризмата на нафталин! Тежкият балтон на мъжа прост беше пропит с нея. Все пак повечето мъже започваха да носят зимните си палта, преди да е настъпил януари и следователно до това време миризмата би трябвало да е изчезнала. Мъжът беше застанал зад мен и стоеше до самия тунел. Той изглеждаше дълбоко замислен и аз успях добре да го разгледам, без да проявявам неучтивост. Беше дребен, слаб мъж, със силно загоряло лице, светлосини очи и малка черна брадичка.
„Сигурно скоро е пристигнал от чужбина — реших аз. — Ето защо балтонът му мирише толкова силно. Дошъл е от Индия. Не е офицер, иначе не би имал брада. Може би е собственик на чайна плантация.“
В този момент мъжът се обърна, готов отново да закрачи по перона. Той ме погледна, а след това погледът му се спря на нещо зад мен и изражението на лицето му се промени. То изкриви от страх — почти паника. Той отстъпи крачка назад, като че ли неволно се отдръпваше от някаква опасност, но явно беше забравил, че се намира на самия ръб на перона и като се претърколи, падна долу. Откъм релсите избухна ослепителен пламък и се чу пращене. Аз изпищях. Насреща ми се завтекоха хора. Изневиделица се появиха двама служители от метрото, които поеха нещата в свои ръце.
Не можех да помръдна от мястото си, прикована от някакво страховито очарование. Една част от мен беше ужасена от неочакваното нещастие, а другата хладнокръвно и безстрастно наблюдаваше как вдигнаха мъжа от релсите, по които течеше ток, и го положиха на перона.
— Моля ви, направете ми път. Аз съм лекар.
Край мен мина висок мъж с кестенява брада и се наведе над неподвижното тяло.
Докато той го преглеждаше, бях обзета от странно чувство за нереалност. Случилото се не беше истинско — не можеше да бъде. Най-после лекарят се изправи и поклати глава.
— Мъртъв е. Нищо не може да се направи.
Всички се бяхме скупчили наоколо и някакъв носач възнегодува:
— Хайде, я се дръпнете настрана. Какво сте се струпали всички!
Изведнъж ми прилоша. Обърнах се и без да гледам, се втурнах нагоре по стълбите към асансьора. Чувствах, че се е случило нещо ужасно. Имах нужда от чист въздух. Лекарят, който беше прегледал тялото, беше на крачка пред мен. В това време пристигна единият асансьор, а другият всеки момент щеше да тръгне. Лекарят се затича към него и изпусна някакво листче.