— Мистър Паджет — казах аз, — искам да ви попитам нещо. Надявам се, няма да се обидите, но доста работи зависят от това, дори много повече, отколкото бихте могли да си представите. Искам да знам какво сте правили в Марлоу на осми януари?
Той силно потръпна.
— Моля ви, мис Бедингфийлд… аз… наистина…
— Били сте там, нали?
— Аз… имах причини да бъда наблизо, да.
— Няма ли да ми кажете какви са били тези причини?
— Нима сър Юстас вече не ви е казал?
— Сър Юстас? Той знае ли?
— Почти съм сигурен, че знае. Надявах се, че не ме е познал, но от намеците, които прави и от забележките му, боя се, че е съвсем наясно. Във всеки случай исках всичко да му разкажа и да му предложа оставката си. Той е особен човек, мис Бедингфийлд, със странно чувство за хумор. Изглежда на него му доставя удоволствие да се чувствам като на тръни. Смея да кажа, че той беше съвсем наясно с истинските факти. Вероятно ги е знаел от години.
Надявах се, че рано или късно ще мога да разбера за какво говори Паджет. Той продължи, без да спира:
— Трудно е за човек с положението на сър Юстас да се постави на мое място. Знам, че бях виновен, но тази лъжа ми изглеждаше толкова безобидна. Мисля си, че щеше да бъде по-достойно от негова страна, ако веднага се беше разправил с мен — вместо да си позволява шеги с недомлъвки за моя сметка.
Чу се изсвирване и хората започнаха да се качват обратно на влака.
— Да, мистър Паджет — прекъснах го аз, — напълно съм съгласна с това, което казвате за сър Юстас. Но защо отидохте в Марлоу?
— Не беше редно от моя страна, но при дадените обстоятелства беше съвсем естествено — да, и сега съм убеден, че беше напълно естествено при тези обстоятелства.
— Какви обстоятелства? — извиках отчаяно аз. За първи път Паджет изглежда осъзна, че му задавам въпрос. Мисълта му се откъсна от странностите на сър Юстас и собствените му оправдания и се насочи към мен.
— Извинете, мис Бедингфийлд — хладно отвърна той, — но не виждам вас какво ви засяга това.
Той вече беше във влака и ми говореше, наведен оттам. Чувствах, че ме обзема отчаяние. Какво би могъл да стори човек с него?
— Разбира се, ако е толкова ужасно, че се срамувате да ми го кажете… — започнах презрително аз.
— Ужасно? Да се срамувам? Не ви разбирам.
— Кажете ми тогава.
Той стори това с три кратки изречения. Най-сетне знаех тайната на Паджет! Оказа се, че изобщо не е това, което очаквах.
Бавно се запътих към хотела. Там ми връчиха една телеграма. Отворих плика. Тя съдържаше пълни и точни указания незабавно да тръгна за Йоханесбург, или по-точно към една малка гара преди Йоханесбург, където щеше да ме чака кола. Подписът беше не Анди, а Хари.
Седнах на един стол и се отдадох на сериозен размисъл.
Глава тридесет и първа
Йоханесбург, 7-ми март
Паджет пристигна. И, разбира се, е паникьосан. Веднага предложи да заминем за Претория. После, когато му заявих любезно, но твърдо, че ще останем тук, изпадна в другата крайност — започна да съжалява, че не си е взел пушката и да се хвали, че по време на войната участвал в охраната на някакъв мост. Железопътен мост при Литъл Пъдкоум или нещо подобно.
Скоро го прекъснах, като му казах да разопакова голямата пишеща машина. Мислех си, че това ще му създаде работа за известно време, защото бях сигурен, че машината се е повредила — тя винаги се поврежда — и ще му се наложи да я занесе някъде, за да я поправят. Но бях забравил способността на Паджет винаги да прави това, което трябва.
„Аз вече разопаковах всички каси, сър Юстас. Пишещата машина е в отлично състояние.“
„Какво искаш да кажеш — всички каси?“
„И двете малки каси.“
„Ще ми се да не се престараваш толкова, Паджет. Малките каси не са твоя работа. Те са на мисис Блеър.“
Паджет придоби съкрушен вид. Той мрази да допуска грешки.
„Така че можеш отново да ги опаковаш — продължих аз. — След което можеш да излезеш и да се поогледаш наоколо. До утре от Йоханесбург сигурно ще са останали само куп димящи развалини и това може да се окаже последната ти възможност.“
Мислех си, че това успешно ще ме избави от него поне преди обяд.
„Има нещо, което искам да ви кажа, когато имате свободно време, сър Юстас.“