„Признай си всичко, скъпи ми друже — любезно заявих аз. — Така ще е най-добре.“
„Благодаря ви, сър Юстас.“
„За съпруга й ли става дума? Досадни хора са тези съпрузи. Появяват се винаги, когато най-малко ги очакват.“
„Не ви разбирам, сър Юстас. Чий съпруг?“
„Съпругът на дамата.“
„Каква дама?“
„За Бога, Паджет. Дамата, с която си се запознал във Флоренция. Сигурно е имало дама. Не ми казвай, че просто си обрал някоя църква или си намушкал някой италианец в гърба, защото не ти е бил симпатичен.“
„Много трудно ми е да ви разбера, сър Юстас. Предполагам, че се шегувате.“
„Понякога, когато си направя труда, мога и да бъда забавен, но те уверявам, че точно в този момент изобщо не се опитвам да се шегувам.“
„Надявах се, че тъй като бях доста далеч от вас, не сте ме познали, сър Юстас.“
„Да те позная къде?“
„В Марлоу, сър Юстас?“
„В Марлоу? Какво, по дяволите, си правил в Марлоу?“
„Мислех, че сте разбрали за…“
„Започвам все по-малко да разбирам. Започни отначало. Отишъл си във Флоренция…“
„Значи вие все пак не знаете — и не сте ме познали!“
„Доколкото разбирам, явно без нужда си се издал — подгонен от гузната си съвест. Хайде сега, поеми дълбоко дъх и почни отначало. Значи си отишъл във Флоренция…“
„Но аз не съм ходил във Флоренция. Там е работата.“
„Е, къде отиде тогава?“
„Отидох си у дома — в Марлоу.“
„Защо, по дяволите, ти е трябвало да ходиш в Марлоу?“
„Исках да видя жена си. Тя е с крехко здраве, а очаква…“
„Жена ти? Но аз не знаех, че си женен!“
„Не, сър Юстас, нали това ви разправям. В случая ви измамих.“
„От колко време си женен?“
„Малко повече от осем години. Бях женен едва от шест месеца, когато станах ваш секретар. Не исках да загубя тази работа. От един личен секретар, който живее при работодателя си, се очаква да не е семеен, така че ви спестих този факт.“
„Ти направо ме смайваш — заявих аз. — И къде беше тя през всички тези години?“
„От пет години имаме малко бунгало край реката в Марлоу, съвсем близо до Мил Хаус.“
„Боже мой — промълвих аз. — А деца?“
„Четири, сър Юстас.“
Стоях и се пулех насреща му напълно безпомощно. Отдавна бих могъл да се досетя, че човек като Паджет не може да крие престъпна тайна. Почтеността на Паджет винаги е била моето проклятие. Точно такава тайна му подхожда — съпруга и четири деца.
„Казвал ли си това на някой друг?“ — попитах най-сетне аз, след като доста време го зяпах с нескрит интерес.
„Само на мис Бедингфийлд. Тя дойде на гарата в Кимбърли.“
Продължих да го гледам втренчено. Погледът ми го накара да се размърда неспокойно.
„Надявам се, сър Юстас, че не сте много разгневен?“
„Скъпи ми друже — казах аз, — нямам нищо против да ти кажа още тук и сега, че ти направо ме изуми!“
Излязох доста раздразнен. На минаване край магазина за сувенири на ъгъла внезапно ме обзе непреодолимо желание да вляза вътре. Собственикът раболепно пристъпи към мен, като потриваше ръце.
„Искам нещо по-особено — казах аз. — Случаят е специален. Ще ми покажете ли с какво разполагате?“
„Може би ще дойдете в задната стая? Там имаме доста интересни неща.“
И тук направих грешка. А си мислех, че постъпвам толкова хитро. Последвах го през люлеещите се завеси.
Глава тридесет и втора
Имах големи проблеми със Сюзън. Тя се препира с мен, моли ми се и дори плака, преди да ми позволи да приведа плана си в действие. Обаче в края на краищата постигнах своето. Тя обеща безпрекословно да изпълни указанията ми и дойде до гарата, където насълзена се сбогува с мен.
Пристигнах на определеното място рано на следващата сутрин. Посрещна ме нисък чернобрад холандец, когото не бях виждала преди. Той беше дошъл с кола и веднага потеглихме. Някъде далеч се чуваше странно бумтене и аз го попитах какво е това.
— Оръдия! — лаконично отвърна той.
Значи в Йоханесбург се водеха сражения!
Разбрах, че нашата цел беше някакво място в предградията на града. Няколко пъти завивахме, обръщахме и заобикаляхме, за да стигнем дотам, като е всяка изминала минута оръдейните залпове се чуваха все по-ясно. Най-накрая спряхме пред някаква неугледна сграда. Едно чернокожо момче отвори вратата. Моят водач ми направи знак да вляза. Застанах нерешително в неприветливия квадратен салон. Мъжът тръгна пред мен и отвори някаква врата.