Чу се някакъв свистящ, раздиращ звук, последван от силна експлозия, която разтърси стаята.
— Обстрелват тази част на града. Трябва да те изведа от тук, Ан.
Избухна ярка светлина. Сградата отсреща бе обхваната от пламъци. Сър Юстас беше станал и крачеше нагоре-надолу. Хари продължаваше да го държи на мушка.
— Както виждате, сър Юстас, играта свърши. Самият вие любезно ни предоставихте сведения къде се намирате. Хората на Рейс наблюдаваха изхода на тайния проход. Въпреки предпазните мерки, които взехте, те успяха да ви проследят дотук.
Сър Юстас внезапно се обърна.
— Доста умно. Заслужавате похвала. Но все още имам какво да кажа. Ако аз съм загубил играта, то вие също сте я загубили. Никога не ще можете да ми припишете убийството на Надина. Бил съм в Марлоу същия ден, това е всичко, с което разполагате срещу мен. Никой не може да докаже, че съм познавал тази жена, а досието ви говори срещу вас. Вие сте крадец, не забравяйте това, крадец. Има нещо, което може би не знаете — диамантите са у мен. И с това изчезва…
С невероятно бързо движение той се наведе и замахна нагоре е ръка. Чу се шум от счупено стъкло, когато предметът излетя през прозореца и изчезна в пламтящата маса отсреща.
— С това изчезва единствената ви надежда да докажете неверността си по случая в Кимбърли. А сега ще поговорим. Ще ви принудя да се спазарите с мен. Хванахте ме натясно. Рейс ще открие в тази къща всичко, което му е необходимо. За мен има шанс, ако успея да се измъкна. Ако остана, с мен е свършено — и с вас също, млади човече! Съседната стая има тавански прозорец. Достатъчни са ми няколко минути преднина, за да се измъкна. Вече съм взел известни мерки. Пуснете ме оттам и ми дайте преднина — и ще ви оставя подписано самопризнание, че аз съм убил Надина.
— Да, Хари — извиках аз. — Да, да, да!
Той се обърна към мен и по лицето му се четеше непреклонност.
— Не, Ан, хиляди пъти не. Ти не знаеш какво приказваш.
— Знам. Това ще реши всичко.
— Никога не ще мога да погледна отново Рейс в очите. Ще рискувам, но проклет да съм, ако позволя на тази хитра стара лисица да се изплъзне. Не си струва, Ан. Няма да го направя.
Сър Юстас тихо се засмя. Той прие поражението си без следа от вълнение.
— Я виж ти — каза той. — Изглежда сте си намерили майстора, Ан. Но мога да уверя и двама ви, че високата нравственост невинаги си струва.
Чу се трясък от счупено дърво и шум от стъпки по стълбите. Хари изтегли резето. Полковник Рейс беше първият, който влезе в стаята. Лицето му светна, когато ни видя.
— Вие сте невредима, Ан. Боях се… — Той се обърна към сър Юстас. — Преследвам те от доста време, Педлър — и най-сетне те пипнах.
— Изглежда всички са съвсем полудели — надменно заяви сър Юстас. — Тези млади хора ме заплашваха с револвер и ме обвиняваха в какви ли не отвратителни неща. Не разбирам какво значи всичко това.
— Нима? Това значи, че открих „Полковника“. Това значи, че на осми януари ти си бил не в Кан, а в Марлоу. Това значи, че когато твоята съучастница, мадам Надина, се е обърнала срещу теб, ти си решил да я премахнеш — и най-сетне ще можем да те изправим пред съда за това престъпление.
— Така ли? И от кого получи цялата тази интересна информация? От човек, когото дори в този момент полицията издирва? Неговите показания ще бъдат изключително ценни.
— Разполагаме с други доказателства. Има още един човек, който е знаел, че Надина ще се срещне с теб в Мил Хаус.
Сър Юстас изглеждаше учуден. Полковник Рейс направи знак с ръка. Артър Минкс, известен още като преподобния Едуард Чичестър, известен още като мис Петигрю, пристъпи напред. Той беше пребледнял и нервен, но заговори съвсем ясно:
— Аз видях Надина в Париж в нощта, преди да отпътува за Англия. Тогава се представих за руски граф. Тя ми каза какво иска да направи. Предупредих я, като знаех с какъв човек ще си има работа, но тя не ме послуша. На масата имаше телеграма. Прочетох я. След това си помислих, че аз самият мога да опитам да се сдобия с диамантите. В Йоханесбург към мен се обърна мистър Рейбърн. Той ме убеди да премина на негова страна.
Сър Юстас го изгледа. Не каза нищо, но Минкс като че ли се смали.
— Плъховете първи напускат потъващия кораб — забеляза сър Юстас. — Не се боя от плъхове. Рано или късно унищожавам паразитите.
— Има само едно нещо, което искам да ви кажа, сър Юстас — обадих се аз. — В тази метална кутийка, която хвърлихте през прозореца, нямаше диаманти. Тя беше пълна с обикновени камъчета. Диамантите са на съвсем сигурно място. Всъщност те се намират в корема на големия жираф. Сюзън го издълбала, напъхала диамантите, увити в памук и отново го запушила.