Храната е честване на живота — празнуваме всяка годишнина с най-различни лакомства; придружаваме сватбите със символичния акт на разрязването на многоетажна торта, сякаш щастието зависи от количеството „сладост“, с което започваме нашия брак. Любовта обикновено започва с вечеря в някое специално място. Дали не е смътен спомен от едно минало, в което завоевателят е дарявал най-ценната си ловна плячка на този, когото е искал да покори? Истината е, че храната е един вид ключ към сърцето. Затова хлябът е синоним на общение с духовния свят.
Какво обаче се случва, когато изпитваш глад за всичко и във всеки момент? Какво става, ако този глад продължава поколения наред, които израстват, без да разберат какво значи да споделиш храната си с ближния, или пък го правят с тревогата, че ще изгубят и малкото, което имат? Резултатът е изчезването на връзката, която съществува между храната и обичта — явление, изплъзващо се като змия, която оставя следата си навсякъде.
Преживяла съм бедствието на трите вида глад — мъчително трио, което ни преследва от раждането. Адско трио, което ни отнема съня.
Най-осезаем е физическият глад; глад, от който страдат тези, които са израснали с вечен копнеж за храна; глад, който не ти позволява да отпразнуваш факта, че си жив, наслаждавайки се на вкуса на лангустата на брега на морето. Несъмнено този глад е най-обичайният, но не и най-болезненият.
По-мъчителен е духовният глад, особено когато човек започва да се пита как е възможно да сънуваш или да имаш паранормални преживявания, ако съществува само осезаемото, видимото, това, което може да се премери, да се фотографира. Така започна религиозният глад на моето поколение. Нуждаехме се от ориши11 и чудеса. А сега сме се превърнали във всеядни същества. Гълтаме жадно като анархисти. Копнеем да погълнем Бог. Това е резултатът от смесването на европейска и африканска кръв и от подлагането им на бавен атеизъм в продължение на четирийсет години — ние сме най-големите консуматори на божества в западното полукълбо. Блажени Маркс и компания, защото благодарение на тях наше ще бъде царството небесно… Може би там ще успеем да заситим най-силния глад, единствения, който се самоизяжда — глада за любов.
Този глад за обич е страст, инстинкт, плам на душата, където търсенето на една ласка се превръща в трескаво и безогледно дирене; където естеството на секса няма особено значение, защото копнежът за любов е толкова силен, че не е здравословно да подбираш. Взимаш това, което намериш… Всеки един е открил собствен начин да съхрани този оскъден и жизненоважен еликсир. Аз предпочетох да пиша — пиша за онова, което нямам, което съм мечтала да имам и това ме пречиства. Все едно че съм докоснала Граала. Дадох храна на фантазията си и с нея унищожих герои, разсъблякох богове, идеализирах влюбени… Изкъпах се в меда, дестилиран от въображението, и си създавах фантастични светове. Предреших се на вещица и на циганка, на парий и бунтарка. Отрекох пола си — това покорство, на което ме бяха научили, — за да го превърна по-късно в моя броня, в моя гордост, в съвършена маска. Намерих нови приятели. Научих много от тези различни, потискани хора; и разбрах, че аз също принадлежа към тази каста. Използвах въображението за духовни оргии и с тях най-после опознах себе си, защото човек може да съжителства с тялото си, но никога да не успее да разбере кои са неговите тайни и страхове, мании и пороци. Въображението е най-силният афродизиак. С него дори гладът се превръща в нескончаем оргазъм.
Втора част
За плътта и духа
1.
Не казвам, че твоята Мавърка не е била трудна, но едва ли колкото Клаудия. Това момиче беше истински феномен. Ако имах инстинкт за самосъхранение, след като я видях изпаднала в онзи транс, щях да си плюя на петите; но нали съм любопитен, заинатих се да опозная тази жена, да я разбера и точно тук се прецаках… Не, вече ти казах, че по онова време ме бяха изхвърлили от института. Никога ли не си чувал за списанието на Висшия институт за изкуства? О, това беше голям скандал. Когато откриха „Бюрото за обмен на злато“12, публикувахме една статия… В действителност дори не беше статия, по-скоро се подигравахме на самите нас.
12
През 1980-те години режимът създава т.нар. Бюро за злато и платина, в което кубинците могат да получат талони за дефицитни стоки срещу златни и др. накити. — Б.пр.