На едно място в нея разказвахме как горките индианци са отивали при Ернан Кортес, за да му връчат малкото злато, което са притежавали, а той им давал няколко джунджурии, с които туземците си тръгвали щастливи към домовете си, уверени, че са сключили невероятно изгодна сделка. Е, можеш да си представиш какво стана. Изгоря Троя, Рим и дори Александрийската библиотека, всичко наведнъж. Наказаха сума ти хора. Мен ме изхвърлиха, защото бях един от инициаторите и отгоре на всичко преподавател. Добре че не бях завършил медицина. Ако ме бяха изгонили от някоя болница, както се случи на един мой приятел, накрая щях да стана гробар или да ловя крокодили в Сиенага де Сапата. Но нали бях учил изкуство, станах занаятчия. Сега правя чанти и живея по-добре отпреди. И най-вече, имам зелено… Кой можеше да предположи? Като си помисля, само преди три години те опандизваха, ако те хванеха с долар в джоба. Но в тази страна е така. Това, което днес е забранено, утре — по волята и милостта на Светия дух — вече не е забранено. Или обратното. Именно това най-много ме ядосва — никога не знаеш за какво да се хванеш, живееш ден за ден, като внимаваш къде стъпваш, за да не паднеш в някоя дупка, дето предния ден не я е имало. Къде ти, приятел, трудно се живее в такова напрежение, сигурно затова има толкова самоубийства. Може би ако бедността беше еднаква за всички, щяхме да я понасяме по-леко. Лошото обаче е, че те карат да вярваш в едно, а после разбираш, че са те излъгали. По цял ден ти втълпяват, че всичко се разпределя по равно, а накрая се оказва, че някои имат всичко, защото именно те го разпределят, докато останалите умират от глад. Мамка му, приятел, англичанинът, който е написал онова за фермата, е бил истински гений. Нострадамус е нищо в сравнение с него. Ще ти кажа нещо като на свой човек, защото се познаваме от деца — да си се родил тук е все едно да си бил винаги затворен, вярвайки, че всичко е сиво, докато един ден някой пробива дупка в стената и виждаш, че светът има милиони цветове. Това си е травма, приятел. Направо да полудееш. Да ти повтарят постоянно, че останалият свят е гаден, че само твоят си заслужава труда, а изведнъж да се окаже, че дори не можеш да купуваш със собствените си пари. И ако не си чужденец, не си човек. Превръщаш се в пета категория гражданин. Не можеш да влезеш почти никъде, освен ако нямаш скапаните долари. Дори собствените ти плажове не са твои. Кажи ми, как да не си теглиш куршума?
2.
Накрая се беше случило. Би трябвало да го предвиди предната нощ, когато й се яви Индианецът, не поиска обаче дори да допусне възможността за някоя беда.
За разлика от Муба, която можеше да я навести по всяко време, Индианецът й се явяваше само в критични моменти. Беше го видяла за първи път в детството си, малко преди родителите й да загинат в злополука. Майка й току-що беше угасила лампата в стаята и бе затворила вратата, когато чудноватата фигура се понесе в полумрака сред играчките, направи й странни знаци, които тя не успя да разгадае, и накрая изчезна в гардероба. Два дни по-късно разплаканата й баба й каза, че вече ще живеят заедно.
Появи се отново няколко години по-късно, когато учеше в горния курс на гимназията, докато събираше тютюневи листа на бригада в Пинар дел Рио. Пак не разбра отчаяните жестове на призрака. На следващия ден именно тя имаше злощастието да открие трупа на едно момиче от бригадата, което се беше обесило в банята. Тогава заподозря за първи път, че Индианеца е вестител на лоши новини.
Сега се беше появил отново. Беше заспала и внезапно я събуди шум, сякаш някаква мишка лази по парче гласпапир. С ужас видя силуета, изникващ от вътрешността на стената, орловия нос и обсипаното с белези лице, което не беше забравила. Този мъртвец отпреди петстотин години отново й правеше знаци. Клаудия се запита дали не е ням, или може би мъртъвците приказваха на езика, който са говорели, когато са били живи. Ако беше така, навярно Индианеца знаеше, че е безсмислено да общува на език, който вече никой не помнеше…
Макар че беше очаквала това да се случи, дълбоко в себе си се надяваше, че ще й се размине, щом обаче пристигна в музея, видя няколко свои колеги да си шушукат в залата за кубинска живопис, но млъкнаха, когато тя се появи. После дойде разпитът, за да се уверят, че не е член на никоя от онези проблематични групи и че тя е просто една „неблагодарница“, критикуваща държавата, която й е дала всичко (с което беше изгубила правото си на мнение, помисли си тя, докато слушаше поученията) и благодарение на която беше завършила университета (да, след като предварително се бе заклела в послушание, съгласи се тя мислено). С други думи, гражданката не можеше да остане на работа в същия музей, където се съхранява културата на страната, която тя беше предала (интересна фраза, каза си тя, от устата на тези, които продаваха тайно националното културно наследство). Другарката… или по-скоро гражданката, имаше ли да каже нещо?