Край, бяха я убили. Беше мъртва за обществото, белязана, прогонена завинаги от собствения си клан. Беше по-лошо от заточение в Сибир. В отговор тя се обърна и излезе, без да се сбогува… за което по-късно съжали. Можеше да им каже толкова неща — шайка крадци, лицемери, задръстени глупаци, душевни педерасти, които ежедневно подлагат задника си на правителството. Акилес щеше да се изкефи на тази обида, вдъхновена — призна пред себе си Клаудия — от изрази, които той обикновено използваше.
Спря на ъгъла, като се колебаеше накъде да тръгне. Реши да потърси приятеля си, когото не беше виждала от два месеца. Последния път го завари ужасно потиснат, защото последната му любов, един пристанищен работник, го беше зарязал заради наскоро пристигнала от Гуантанамо едрогърда мулатка, която говорела, като поголовно гълтала буквата „с“ и замествала безразборно „л“ с „р“ (сведения, които й беше съобщил самият Акилес).
— Кажи ми, мила, как може човек да спи с някой, който ти казва „срънце мое“ вместо „слънце мое“? — беше я попитал той в пристъп на ревност.
Клаудия си помисли, че хората не лягат с някого, за да учат граматика, но предпочете да замълчи.
Сега изпитваше належаща потребност да го види. Неин ред беше да бъде потисната. Както се пееше в песента: „that’s what friends are for…“13. Особено приятелите като Акилес, помисли си тя с яд и съчувствие, вечно хленчещи същества, които ти съсипват малкото хубави дни в годината.
Беше събота. Щеше да го потърси в дома му. За разлика от другите си колеги, Акилес си беше издействал разрешение да работи вкъщи в петък и събота. Работата му, която вършеше с азиатско търпение от две години, се състоеше в класифицирането на монети и други китайски артефакти, които се трупаха с хиляди в една огромна зала. Изглежда, произхождаха от стотиците семейства, дошли на острова през втората половина на миналия век, които в по-голямата си част по-късно бяха емигрирали на север (кубински евфемизъм за Съединените щати), или бяха асимилирани от останалото население и се бяха смесили толкова, че чертите им сега се размиваха върху лица с по-тъмна кожа и с непривично светли за расата им очи.
Клаудия навлезе в лабиринта от улици, като четеше на всеки ъгъл имената, завещани от предишни столетия. Някой ден щеше да провери скритите в тях истории: „Десампарадос“14, „Вапор“15, „Амаргура“16… Тя самата си измисляше обяснения за тези имена. Улица „Анимас“17 сигурно е била омагьосано място, в което се скитали духовете на пиратите и убитите роби. Уличката „Суспиро“18 навярно пазеше някоя история за любов и отмъщение. „Лампариля“19 сигурно е била първата улица, осветена от стотици фенери…
Прекоси „Драгонес“, без да обръща особено внимание на редките коли, и зави по булевард „Рейна“, който наскоро отново бяха кръстили „Симон Боливар“, но безуспешно — хората продължаваха да го наричат със старото име. Вървеше под колонадите на оживената улица, която по-нататък се превръщаше в „Карлос III“ — нея също се бяха опитали да преименуват на „Салвадор Алиенде“ със същия резултат, — отмина „Амистад“, „Агила“ и „Анхелес“. Там зави наляво към „Естреля“. После продължи пътя си към „Райо“, където попадна в един подземен свят, изпълнен с опасности, изкушения и фантастични гледки — типове, които можеше да са престъпници или безработни нещастници; зловещи като катакомби къщи; жени с пищна гръд, които гледаха с еднакво безсрамие познати и непознати; прозорци, защитени с дебели железни пръчки; тълпи от полуголи и боси дечурлига; старци с дрипави дрехи и празни торби в ръце, напомнящи за жестокия виц за бабата, която се спряла насред улицата, погледнала празната си торба и се запитала: „Отивам на пазар или се връщам от пазар?“.
Най-сетне спря пред една олющена дървена врата и почука. Ирма, майката на Акилес, се показа на прозореца.