Усмихна се, макар че не й беше до смях.
— Това е Клаудия.
— А, прочутата… — за първи път лицето на младежа се озари от усмивка. — Хей! Как не си се сетил досега?! Тя може да бъде девицата весталка.
— Разбира се! — възкликна Акилес. — С нея ставаме трима гърци. Херарда ще се пукне от завист.
— Ще бъде най-зрелищната Нова година в карибската история.
Клаудия ги върна към реалността:
— Слушайте, преди да продължите с плановете си, нека ви уведомя, че нямам призвание на весталка, и още по-малко на девица.
— Най-хубавото е, че ще можем да използваме имената си — продължи младежът, без да й обърне внимание. — Ахил, Патрокъл и Клаудия — двамата воини и весталката… Нали ще дойдеш?
— Къде?
— На едно събиране — измърка Акилес. — Само за близки и посветени.
— Благодаря, но не ми е до купони.
— Какво има?
Тя понечи да му разкаже, но реши, че глъчката на площада не подхожда на личната й трагедия.
— Сега не ми се говори.
— Ела вкъщи, когато решиш… А защо не дойдеш с нас? Търсим обици за Пати.
— За кого?
— За него — посочи той Патрокло.
Клаудия се подвоуми за миг, но после се отказа.
— По-добре да продължа. Трябва да се видя с един човек.
Разделиха се и тръгнаха в противоположни посоки — младежите към уличката между Музея на колониалното изкуство и къщата на маркиз Аркос, а тя — към оранжевите бугенвилии до старинния дворец на маркиз Агуас Кларас, в чийто портал сега имаше масички за гладните плебеи. Там обикновено се настаняваше Рубен.
След първата им среща се бяха видели още два пъти, и то винаги в дни на продажба. Не поиска да му даде адреса си, но не защото живееше в мизерна къща, а защото предпочиташе тя да го търси, когато имаше настроение за това. Малцина знаеха къде се намира стаичката й. Само двама-трима приятели и разбира се, съседите й.
Потърси го сред продавачите, без да погледне изложените стоки, сред които имаше от традиционни кухненски хаванчета до дървени скулптури, имитиращи африканско изкуство. Видя го, преди той да я види; разговаряше с една жена, която се двоумеше между две кожени портмонета. Приближи се едва когато жената плати.
— Каква изненада — посрещна я той с усмивка. — Не си отишла на работа днес или вече е много късно?
— Още е рано — отвърна тя, като пренебрегна първата част на въпроса.
— Ще останеш ли?
— Да.
— Изчакай ме, за да вечеряме заедно.
— Добре…
За изненада на Рубен тя седна да го чака под сянката на бугенвилията, като прояви изненадващо внимание към продажбите, пазаренето и въпросите на клиентите. Това никога не се беше случвало досега. Стана само два пъти, за да се разтъпче. Разхождаше се, без да се отдалечава много, а после се връщаше на мястото си. Рубен я наблюдаваше скришом. Опита се да разгадае изражението на лицето й, но не успя да разбере нищо.
Най-после настъпи вълшебният миг на тропика, в който светлината придобива огнени тонове, редуващи се със сините сенки; това е моментът преди свечеряване, който се повтаря всеки късен следобед, стига да няма циклон или буря. Купувачите започнаха да се разотиват или да губят интерес към стоката; продавачите затвориха огромните плажни чадъри и прибраха принадлежностите си. Когато Рубен се зае да слага чантите и портмонетата в количката си, Клаудия стана от мястото си и мълчаливо му помогна. Въпреки че учудването му нарастваше, той прие помощта й без възражения, сякаш беше най-естественото нещо на света. Прибраха всичко и отидоха при колата, където Рубен постави безбройните си катинари.
— Да вървим — подкани я той тихо.
— Не съм гладна.
— Какво?
Това наистина беше невероятно.
— Всъщност съм гладна, но нямам желание да ям.
Той я изгледа внимателно.
— Нещо се е случило.
— Да, но сега не ми се говори — погледна го с онова изражение, което го обезоръжаваше напълно. — След малко.
— Както искаш — после му хрумна нещо, за да я разведри. — Защо не отидем у нас?
Тя се съгласи.
Не беше далече, но се забавиха заради безбройните минувачи, ходещи по улиците, без да ги е грижа за колите, които се движеха бавно, с предпазливостта на натрапници в чужда територия.
Клаудия никога не беше идвала в жилището на Рубен. Знаеше къде живее, защото той й го беше показал веднъж, но така и не влезе. Беше жилищна сграда, подобна на хиляди други в Хавана. Първо се влизаше през входната врата, която гледаше към улицата. От там се минаваше по тъмен коридор с таван, укрепен с изгнили греди, а после се излизаше във вътрешния двор, заобиколен от покрити коридори, също подпрени на дървени колони — свидетелство за разрухата на един град, който потъваше по-бързо от Венеция, макар че беше издигнат върху твърда скала, наричана от жителите на острова „кучешки зъби“. Само че, за разлика от хилядолетния европейски град Хавана не потъваше по геофизически причини.