— Днес ме изгониха от работа.
Сега той я изгледа, онемял от учудване.
— Станах неудобна, защото бях против продажбата на творби от културното ни наследство.
— Музеят продава картините си? На кого?
— Как на кого? На когото и да е, освен на кубинците… Бил ли си в залата за испанска живопис от деветнайсети век?
— Да.
— Може би ще я затворят.
— Защо?
— Защото картините вече ги няма. По-голямата част са извън страната.
Рубен я слушаше почти ужасен.
— Не мога да повярвам.
— Отиди в музея — отвърна му тя лаконично.
Падна и последната стена, която се издигаше между тях, въпреки че никой от двамата не осъзна това. Гледаше я как се люлее на стола, наследен от баба му — мебел от миналия век, която сам бе реставрирал. След последната фраза бе затворила очи, сякаш искаше да се откъсне от всичко и той неволно я оприличи на котка, която прави същото, когато се храни или позволява да я милват в знак на пълно доверие. В това отношение котката прилича най-много на нас, помисли си Рубен. Ние също затваряме очи, когато целуваме или ни милват, за да се потопим изцяло в удоволствието.
Ръката на Клаудия, която още държеше чашата с лимонада, докосваше неговата при всяко полюшване и той почувства как между телата им преминава електричество. Признанието беше оставило тайна следа, знак за единение. Помисли си, че отсега нататък ще приличат на дали клетва масони, защото двамата се бяха родили в странен момент, когато вярванията се размиваха и отмираха. Тази несигурност пораждаше взрив от емоции, предназначени да спасят вида, както става при останалите животни, когато надушат опасност — в присъствието на смъртта желанието за размножаване се засилва. А нима те не бяха животни, които също чуваха гласа на инстинкта?
Опита да устои на този любовен зов, толкова приличащ на мъчителния копнеж, под чиято форма се проявява плътското желание на този прекрасен и прокълнат остров. Веднага разбра, че е безсмислено. Никой от двамата не разбра кой помилва пръв и кой целуна втори; никой не успя да си обясни причината за порива, който ги накара да се съблекат, да потърсят и да слеят телата си.
Лимонадата се разля от масата върху тях. Дъжд, кисело-сладък като живота. Той облиза от гърдите й сладките капки и парченцата плод, а тя погали измокрения му от сока гръб. Той стана и отиде до хладилника, взе един портокал и го разряза на две. После изстиска всяка половинка върху тялото на Клаудия, докато то заприлича на ливада, обсипана с парченца плод и течност. Едва когато я намокри цялата, започна да ближе сока, покриващ я от лицето до краката. Той също затвори очи като котка, докато езикът му обхождаше колената и бедрата, заобикаляше венериния хълм и продължаваше по корема, гърдите, шията и лицето, след което отново се връщаше към все още недокоснатото място, където се беше събрала — като дъжд във вдлъбнатина — по-голямата част от сока. Вакхическа оргия, която ги опияни.
Беше не толкова любовен акт, колкото акт на облекчение. Двамата се отдадоха на игра, която беше антитеза на всичко научено от новините и от вездесъщите плакати. Насладата на телата им беше признание, че са създадени за живота, а не за смъртта. Страстта, изгаряща слабините им, беше най-доброто доказателство, че никакъв призив за апокалипсис не е валиден. Никой от тях не искаше „да умре за родината“ или „островът да потъне в морето“. Единствено жадуваха да заситят глада си за любов, без да се налага да искат разрешение.
Сирената на някакъв кораб изрева като звяр в нощта над пристанището, докато те ближеха соковете и телесните си течности, забравили да мразят един враг, когото никога не бяха виждали и който въпреки всичките лозунги беше все така неуловимо и несъществуващо създание.
3.
Отново бяха дошли. Оттук ги чувам толкова ясно, сякаш съм в двора, а не в леглото, откъдето виждам къс от небето. Винаги пристигат навреме, веднъж месечно. Приятно ми е да ги слушам, стига да не ми се спи, защото тогава ми пречат на съня. Днес обаче не е така. Днес искам да чуя как плътните им провлачени гласове призовават светците — свещените войнствени ориши, повелители на африканската джунгла, които са дошли в Куба, за да завладеят полетата и горите й и които още населяват ручеите и реките и пазят острова с пояса от вода, закрилян от самата Йеманджа… Какво да ти кажа, Муба, скъпа моя кръстнице на нощите ми? Какво искаш да ти кажа? Че го обичам? Не съм сигурна. Че се нуждая от ръцете му, които да избършат потта от гърба ми и лошите мисли от челото ми? Така е. С него потъвам в толкова гъст мрак, че пропъжда лошите духове около нас. В известен смисъл с него се чувствам в безопасност… или не толкова самотна. И ми е тъжно да го призная, защото смятам, че Рубен изпитва към мен чувства, каквито аз не изпитвам към него… Просто съм празна, Муба. Сякаш са ми извадили вътрешностите. Останах без сърце и без душа. А как да обичаш, когато нямаш с какво? Понякога ми се иска да съм като Урсула. Помниш ли я? Не съм я виждала, откакто отиде в манастира. Беше единственият човек, който ме разбираше; единственият, с когото можех да споделям. Не проумявам как е възможно двама души да са толкова различни и същевременно толкова приличащи си. От малки трябваше да пазим в тайна това, което виждахме, защото винаги ни се караха, когато им споменавахме за него. Именно тя те откри. Винаги съм смятала, че е по-голяма ясновидка от мен. Жалко, че реши да постъпи в манастир. Нямаше да се чувствам толкова самотна през всичките тези години. Смятам, че всъщност се е уплашила от способностите си; затова се укри там… Всичко я плашеше, Муба, дори животът. Аз останах навън, за да се изправя лице в лице с живота, докато тя предпочиташе да се крие. Понякога си мисля, че дори приятелството не си струва, щом накрая губиш всичко — и доброто, и лошото, но особено доброто, което никога не можеш да си възвърнеш. Уверявам те, Муба, че в това имам преднина пред теб — да си жив е по-лошо, отколкото да си мъртъв.