2.
Рубен веднага разпозна лицето й. Беше го виждал десетки пъти преди години, когато още учеше във Висшия институт за изкуства и се бе наложило да отиде в Националната библиотека за някакви справки. Оказаха се в една и съща зала, където всички, изглежда, прелистваха книги по изкуство. Тя обаче не го забеляза, а Рубен беше твърде стеснителен, за да се опита да я заговори. В продължение на седмици наблюдаваше извивката на шията й, като нарисувана от Модилияни, наведена над трактат по грък-римско грънчарство. Изпадаше в екстаз, докато съзерцаваше почти прозрачния й профил и огромните й, често скрити от миглите очи, които проследяваха контурите на рисунките или снимките в книгите. Приличаше на една от онези викториански наяди, които Уотърхаус е рисувал преди сто години.
Един ден момичето не се появи. Той продължи да ходи в библиотеката дори след като приключи проучването си, но не я видя отново и споменът за нея се превърна в едно от онези дребни огорчения, които остават скрити в паметта, готови да избухнат в най-неочаквания момент. Точно това се случи, когато я срещна отново сред тълпата от любопитни, които изпълваха Площада на катедралата. И именно тревогата и тъгата, изписани по лицето й, някога толкова спокойно и вдъхващо страхопочитание, го накараха да се реши.
Тя вървеше между павилионите и сергиите, на които по-леките стоки трептяха, подухвани от идващия от залива вятър. Скоро щеше да се озове пред него. Рубен разбра това, защото забеляза, че тя следва известен план в обиколката си. Беше дошла от другия край на площада, като избягваше тълпата, която заплашваше да я повлече в друга посока. Сигурно беше от хората, които при влизането си в някой музей решават да го разгледат, спазвайки определен ред — първо от едната страна, после от другата, от страх да не се объркат и да пропуснат някой ценен експонат. Рубен също страдаше от тази мания, която може би се дължеше на професията му. Макар и да не бе разбрал какво учеше непознатата от библиотеката, сега го осени предчувствието, че е свързана с неговия свят.
Бризът се промъкваше по уличката, свързваща площада с Булеварда на пристанището, и разхлаждаше минувачите от топлината, която излъчваха нагорещените плочки — беше едно от онези сполучливи съчетания, произтичащи от постоянното съжителство между хората и природата на острова. Всички улици на Хавана сякаш винаги сочат към морето, благодарение на тази загадъчна прозорливост вятърът постоянно духа към сърцето на столицата.