4.
Учеше се да оцелява по-бързо, отколкото предполагаше. Първите седмици след като се премести при Рубен, бяха истинско приключение. Първо се запозна с тайнствените типове, които го снабдяваха с необходимите материали за работата му — търговци от черния пазар, чукаха на вратата му предпазливо и се оглеждаха няколко пъти, преди да влязат. После с жените от квартала, които обявяваха контрабандната си стока открито. „Виж, Клаудита, снабдих се с тази дузина яйца. Искаш ли? Само за двайсет песо.“ Друг път някой чукаше по вратите, като викаше силно: „Долу е зарзаватчията!“. И тогава се чуваше тропот на крака, отваряне и затваряне на врати, сякаш беше връхлетял циклон, бързи стъпки по коридорите, а кучетата лаеха ожесточено, възбудени от човешката суетня. Клаудия също слизаше тичешком с останалите, като прекъсваше работата си по подготовката на няколко кожи. Когато той идваше от работилницата, вече имаше нови провизии, които иначе щяха да пропуснат.
Странен беше този свят на занаятчиите от Площада на катедралата. От една страна, търговията беше официално разрешена. От друга, трябваше да купуват суровините от черния пазар, защото нямаше друго място, откъдето да се снабдяват законно с тях. Беше полулегална професия; привилегировано, но опасно положение. Както винаги властите си затваряха очите за известно време — то можеше да продължи седмици, месеци или години — докато настъпеше Армагедон, който помиташе всичко. По-късно отново щяха да отпуснат въжето под натиска на протестите и потребностите на хората, а после отново да обявят търговията за незаконна. И така, вовеки веков. Амин.
— Месото пристигна!
Викът, нададен от дълбините на двора, се издигна към горните етажи.
— Тичай, скъпи…
— Разкарай се от пътя ми.
— На тази пък какво й става?
— Ей ти, повлекано такава, не ме предизвиквай. Не знаеш с кого си имаш работа.
— Голяма драка е тази жена!
Бяха обичайни фрази, които се разнасяха из сградата, особено в напрегнат момент като този — пристигането на месото с купони след закъснение от две седмици.
Клаудия чу трополенето, виковете и караниците. Този път обаче не си направи труда да слезе, защото беше сигурна, че опашката вече се вие зад ъгъла заради големия брой хора, които си бяха „запазили“ ред от предната вечер.
Отвори широко вратата на балкончето, за да проветри помещението. Беше потна и кожата й миришеше на боя. Или поне така й се стори. Щеше да си вземе душ. Е, душ беше силно казано. Щеше да влезе в малката баня, която ползваха с още десет семейства на етажа, със своята кофа с вода и празна ламаринена кутия, и щеше да се облива, докато се почувства освежена. Сапунът беше свършил. От четири месеца не бяха получавали. Ако имаше долари, щеше да купи няколко от дипломатическия магазин. Те обаче не принадлежаха към привилегированата каста, която получаваше пари от роднините си в Маями, а от две седмици Рубен не беше успял да продаде дори една гривна на някой чужденец. Поне щеше да си измие косата с шампоан… Е, и това беше силно казано. Беше смес, измислена от изобретателните кубинци, която се приготвяше с почистващ препарат, оцет, малко вода, захар и няколко капки одеколон, за да прикрие миризмата на оцета. Клаудия така и не разбра ролята на захарта във всичко това, но съседката, която й даде рецептата, й каза да я направи така, защото формулата й я била дала една нейна племенница, която учела химия, и захарта била съществена съставка в тази смес.