Публиката едва потисна възклицанията си. Сега на сцената излизаше онзи хилядолетен негър, последната крепост на африканските гласове, пристигнали на кубинския бряг. Умееше да пее както никой друг еротичната песен на джунглата и да подема мантрическите химни, които бяха завладели страната. Докато пратеникът на боговете пееше, всички сдържаха дъха си. Когато напусна сцената, остави след себе си вълна от вълшебство. Сякаш самият Елегуа беше отворил пътищата към отвъдния свят. Оришите започнаха да се появяват, привлечени от култовите му мелодии — жестоката Оя, която властва в гробищата; Шанго, неустоимият негър с прекрасния фалос, който привлича жените с усмивката си; андрогинът Обатала, който е изваял всички човешки същества; Огун, сприхавият бог на минералите, чийто гняв може да уталожи единствено Ошун, най-красивата ориша, прелестната мулатка, когато му показва сладостите на света между бедрата си…
Концертът завърши, но вълшебството продължаваше да се носи над присъстващите, които напуснаха театъра като зомбита в транс. Вятърът, който люлееше дърветата, им помогна да се отърсят от вцепенението.
Хилберто и спътничката му тръгнаха по „Прадо“ — знаеха, че е безсмислено да чакат автобус при морето от хора, които плъзнаха към близките спирки.
— Каня те в „Копелия“.
— По това време? Ти си луд! Сигурно има огромна опашка. Предпочитам да се прибера.
— Трябва ли да ставаш рано?
— Не. Защо?
— Какво работиш?
— Нищо. Нямам работа.
— Е, по-добре е да си безработен, отколкото да работиш на място, където превръщат живота ти в ад.
Мавърката го изгледа подозрително.
— Защо го казваш?
— Защото вече минах през това.
Забеляза, че тя леко се отпусна.
— Защо мислиш, че зарязах икономиката?
Тя мълчаливо изчака да й обясни.
— Искаха екипът ми да оправи една каша, която някой беше забъркал, но винаги, когато предлагахме нещо, ни казваха, че решението е буржоазно.
Тя се разсмя.
— Отиваме ли в „Копелия“?
Хилберто я погледна с изненада.
— В „Копелия“?
— Стига поканата ти да е още в сила.
Той продължи да я гледа, но почти веднага реагира.
— Още е в сила.
Изобщо не разбираше тази жена.
7.
Още един неудачник. Още един недоволен от живота. Още един, който може би заслужаваше доверието й. Може би. Не успя да избегне употребата на това заклинание. Тези може би, с които сме израснали, са коренът на несигурността ни. В действителност никога не се осмеляваме да направим каквото и да е, защото нещата може да станат още по-зле, отколкото са, и така живеем, с тези може би, надвиснали над главите ни като меча на някакъв шизофреничен Дамокъл.
При все това трябва да бъда предпазлива. Не че Хилберто изглежда опасен, по-скоро прилича на готин тип. Само че съм станала истинска параноичка. Бях вече такава и преди да родя, но сега съм параноичка през цялото време. Разумът ми се крепи на тънка нишка. Оцелявам благодарение на дребните неща, които нарушават рутината, като разходките ми с Хилберто. Разведряват ме. Сега знам, че постъпих добре, като приех поканата му за концерта — първото ни официално излизане. Оттам отидохме в „Копелия“, рая на сладоледите… Или поне беше такъв преди години. Най-невероятните сладоледи се появиха там, както и най-екзотичните комбинации — портокалово-ананасов (с парченца от тези плодове), леден кокос (истински оргазъм, сервиран в половинката от черупка на кокосов орех), карамелов (с вкус на сок от захарна тръстика), мускатов (със стафиди), сметанов с ром (предпочитан от любителите на алкохола), тути фрути (с цветен желатин), с канела (който подпомага менструацията)… Спомням си също за онези, които имаха неповторим вкус — на малц, праскова, кафе, бадем. Да не говорим за съчетанията, които възбуждаха и най-фригидната жена. Умирах за шоколадовите сладоледи — шоколадов с орехи, шоколадов с бадеми, шоколадов с малц, с парченца шоколад. Каква наслада! А специалитетите… „Туркино“ с ложето си от целувчен кейк, обградено от два сладоледени хълма. „Трите грации“, който се състоеше от три средни топки, увенчани със захарен фондан и залети със сироп. „Банана сплит“ (доста порно на вид), който съдържаше банан с две сладоледени топки. „Суеро“ — чаша със залят със сироп сладолед, толкова гъст, че човек с труд пъхаше лъжичката в него. „Копа Долита“, с крем карамел и две топки сладолед… Сега, когато се замисля, имаше безброй от тези комбинации с плод или сладко в средата, и две топки сладолед отстрани. Дали това не е било синдром на еротична фиксация?