2.
Клаудия пристигна към два след полунощ и видя страховитото известие, залепено на рамката на вратата и обсипано с печати, подписи и предупреждения. Стоя вцепенена няколко минути под бледата светлина на нащърбената луна, която осветяваше двора и балконите на сградата. Един мъж мина покрай нея, но беше толкова пиян, че дори не я видя. Клаудия не си направи труда да разпитва за случилото се. Не беше необходимо.
Още в болницата, където лежеше леля й, прочете новината в един вестник отпреди четири дни. Заглавията гласяха, че операция „Врабец в мрежата“ е била успешна. Само за една сутрин бяха арестувани стотици занаятчии и хора, работещи за собствена сметка: лица, които произвеждаха различни стоки — обувки, дрехи, чанти, както и такива, които ремонтираха електроуреди, като хладилници и ютии, водопроводчици, дърводелци и други подобни. Съобщението във вестника известяваше, че „престъпниците, които са се обогатявали за сметка на народа“, били предадени на разположение на съдилищата.
Разтреперана, Клаудия прочете обширната уводна статия. Искаше й се да се обади по телефона, но в градчето подобен лукс не съществуваше; не можеше да се върне, защото състоянието на леля й беше тежко и нямаше кой друг да се грижи за нея. Бе принудена да остане още двайсет дни в очакване старицата да се подобри и да я изпишат от болницата.
След три седмици, през които не можеше да си намери място от тревога, най-после успя да се върне в Хавана. Пътуването с влака, чакането на такси и изкачването по стълбите на жилищната сграда й се сториха най-дългите в живота. За малко да припадне, когато установи, че предчувствието й се е оказало вярно. Там бяха хартиите с печати и подписи, които препречваха достъпа до жилището. Едва тогава си спомни за появата на Индианеца няколко дни преди да получи телеграмата от Лае Виляс.
Не се опита дори да разбере в кой затвор е. Предположи, че полицията е оставила указания да бъде уведомена веднага щом тя се появи. Със свито сърце и с пътническата чанта в ръка напусна сградата. Запъти се към старото си жилище, което беше на двайсетина минути оттам, като често се спираше, връхлетявана от необясними пристъпи на неразположение. За щастие си беше взела всичките ключове, включително и този от стаята си. Беше толкова изтощена, че се просна на голия дюшек облечена, но не заспа веднага. Стоя известно време загледана в небето през прозореца, докато призори сънят я обори.
Събуди се с неприятно чувство на гадене. Отвори чантата си. Имаше само тристата песо, които леля й бе настояла да вземе, и петдесет долара (скрити в подплатата на портмонето), които Рубен й беше дал за спешни случаи… Спомни си за тайника, където той криеше доларите, и се запита дали полицията го е намерила. За момент й мина мисълта да се върне призори, да отвори вратата и да вземе парите и вещите си; осъзна обаче, че няма да се осмели. Веднага щом от Държавна сигурност откриеха, че някой е счупил печата, щяха да потърсят виновника и тя щеше да бъде главната заподозряна. Разбира се, нито един съсед не знаеше къде живее, но винаги можеха да доведат страховитите си кучета, които щяха да подушат следите и да стигнат до стаичката й. Не, нямаше да извърши подобна лудост.
Отново й се повдигна и тя изтича до умивалника, но не успя да повърне. Стомахът й беше празен. Изби я студена пот. Прерови етажерките над печката и откри кутия с останки от кафе. Свари си малко и го изпи без захар. Веднага се почувства малко по-добре. Извади вещите си от чантата, преоблече се и излезе.
Беше петък около обяд. В този час и в този ден само един от приятелите й със сигурност си беше вкъщи. Докато вървеше, пресмяташе колко време би могла да живее с тези пари. Най-много два месеца; два месеца, за да си намери работа или щеше да умре от глад. Ако Акилес не можеше да й помогне, щеше да се наложи да измисли нещо друго. И то бързо.