Завари приятеля си до отворената врата да си вее яростно с ветрилото. Целуна го сърдечно, доволна, че може да поговори с някого.
— Предупреждавам те, че днес ми е лош ден — измърмори той, като побутна към нея един стол, за да седне.
— Майка ти къде е?
— На опашката за хляб.
— Какво ти е?
— Депресиран съм — той млъкна, а после каза с треперещ глас — Пати се скара с мен.
— Окончателно?
— Май да. Толкова ми е писнало…
Клаудия не знаеше какво да му отговори. Вече беше ставала свидетел на подобни сцени.
— Истината е, че не знам за какво съм се родил — той раздвижи ветрилото. — За да страдам. За да се мъча! Винаги ми се случва едно и също — прелъстена и изоставена.
Клаудия мълчаливо се люлееше на стола в очакване на познатите оплаквания, които щяха да продължат поне половин час. Едва след това щеше да е в състояние да я изслуша.
— По-добре да не се бях раждал. Ако не беше мама, може би щях да се обеся на някое дърво… Дори баща ми щеше да се зарадва.
— Не говори така — прекъсна го тя.
Акилес престана да се взира в тавана, с който сякаш си говореше от няколко минути, и погледна приятелката си.
— Ти не знаеш нищо — каза най-после той с тон на съжаление.
— Ти си този, който не знае нищо. Децата винаги са си деца.
Той въздъхна.
— Не съм ли ти казвал защо са ме кръстили Акилес?
Клаудия поклати отрицателно глава.
— Задръстеният ми баща фелдфебел решил, че синът му трябва да бъде дръвник като него. И за да ме вкара в правия път, първото нещо, което направил, било да ми даде името на воин, когото видял в един американски филм… Можеш да си представиш как се вкисна, когато научи, че от проекта му „Велик мачо“ се е получил отявлен гей — той прогони една муха, която кръжеше около него. — Намрази ме до смърт, особено когато му казах, че този гръцки Ахил, от когото толкова се възхищаваше, е бил най-прочутият педеруга в древността.
— Въпросът е, че на теб…
— Но това, което никога не ми прости, е друго — казах му, че той е виновен да съм такъв, защото, колкото повече се напиваше и тормозеше майка ми, толкова повече исках да се дистанцирам от всичко, свързано с това „да си мъж“. За нищо на света не исках да съм като него. За мен той беше животно.
— Това е…
— Знам, схема. Но узнах това твърде късно, когато вече бях опитал сладостта на плода и нямаше как да преразгледам травмите си.
— Говориш така, сякаш не се харесваш такъв, какъвто си.
— На настроения съм. Понякога съм щастлив, понякога не. Ти щастлива ли си?
Това беше знакът, който чакаше, за да му разкаже за рязката промяна в живота си, включително за двумесечния срок, с който разполагаше, за да си намери работа.
— И от какво ще живееш?
— Нямам представа. Дори не мога да работя на полето, защото имам изкривяване на гръбначния стълб. Не мога да стоя наведена над някоя бразда в продължение на десет часа. Ще умра от болка!
Приятелят й се залюля два-три пъти на стола.
— Може да ти изнамеря нещо. Нищо особено, но поне ще си изкарваш хляба.
— Какво е?
— Нека го обмисля няколко дни. Сега няма да ти кажа нищо, защото не съм много сигурен. Може ли да се видим следващата седмица?
— Когато кажеш.
— Но не се надявай много. Не обичам да обещавам нещо, което после… Господи! — възкликна внезапно той, като чу кукувицата на часовника. — Закъснявам.
— За какво?
— Имам събрание.
— Днес? Петък е.
— Това е събрание за заслуги и критики. Кандидатствам за вентилатор.
— И имаш толкова заслуги?
— Ами да, дори да не вярваш — влезе в стаята и извика оттам: — Събрал съм трийсет часа работа в селското стопанство през последното тримесечие, освен това отидох на последните две манифестации на площада…
Подаде глава през завесата от мъниста.
— … И се изтъпанчих отпред и виках колкото ми глас държеше. Сама прецени дали имам достатъчно заслуги, за да спечеля скапания вентилатор.
Отново се скри в стаята, порови в чекмеджетата и излезе след пет минути.
— Вземи — каза той, като сложи няколко банкноти в ръката на Клаудия, — да имаш с какво да изкараш междувременно.
Тя се опита да му ги върне:
— Благодаря ти, но леля ми даде малко пари.