Тя се спря за момент пред съседния павилион, където бяха изложени бродерии и плетени изделия. Погали с ръце кърпите и покривките, обшити с фестони с преплетени растителни фигури, завъртя един миниатюрен слънчобран и вдигна една пурпурна ленена рокля, за да я види срещу слънцето. Погледът й се плъзна към неговата маса и се спря върху кожените чанти и портмонета, които се полюшваха на куките. Веднага след това започна да докосва стоките, сякаш погледът не й беше достатъчен, за да прецени стойността или красотата им. Погали многоцветната кожа на една дамска чанта, която беше останала скрита зад другите.
— Колко струва? — попита, без да погледне продавача.
Той каза цената. Едва тогава момичето вдигна очи от чантата и срещна очите му.
— Много е скъпа.
А тя беше по-хубава, отколкото си спомняше.
— Материалът се обработва трудно — отвърна Рубен, като се опитваше да запази неутралния тон на търговец.
Тя отново погледна чантата, ръцете й я погалиха и се отдръпнаха от нея почти с тъга.
— Дълго ли ще останеш?
Тя повдигна въпросително вежди.
— Ако си тук, когато затворя, може да ти направя отстъпка — каза той тихо, за да го чуе само тя. — Не мога да се пазаря пред хората. После ще трябва да го правя с всички.
Тя кимна почти уплашено.
— Ще бъда наблизо — прошепна и в очите й се появи наченка на усмивка, която така и не разцъфна.
Продължи пътя си към следващата сергия с непроницаемо изражение, сякаш изобщо не беше разговаряла с него. Рубен я видя да потъва в човешкия прилив, където всеки можеше да се удави или да се изгуби завинаги. Отговори машинално на въпросите на една двойка, която се опитваше да надвие глъчта, а после на един младеж, който търсеше специален подарък за жена на неопределена възраст; после изгуби представа за лицата на хората, които се спряха при него, като вниманието му беше погълнато единствено от удължаването на сенките. Стотици пъти огледа множеството около него, но не видя отново непознатата; разбра, че не му остава нищо друго, освен да чака тя да се появи отново едва когато слънцето започне да залязва над морето и настъпи моментът да прибере стоката.
Когато сянката на двореца, където се помещаваше „Ел патио“, някога принадлежал на маркиз Агуас Кларас, докосна вратите на ателието по графично изкуство — в миналото дом на маркиз Аркос, — се разнесоха пронизителни звуци, които отекнаха из целия площад и отвлякоха вниманието на туристи и зяпачи от стоките. От „Емпедрадо“ се появи група танцьорки с шеметно развети поли, които се въртяха и се движеха с необуздаността на афрокубински богини: сладострастната и оргазмична Ошун с паунските си пера; Йеманджа с одеждите си от морска пяна, плъзгаща се като птица по водата; хорото от жрици, които възбуждат пламенността на божествата; и сред бурните танци — неудържимата истерия на барабаните.
Скоро вниманието се раздвои: мнозинството от местните жители се върна към сергиите, докато чужденците наблюдаваха удивени спектакъла, който продължи чак докато силуетите на сградите започнаха да потъмняват. Тогава Рубен махна яркоцветния чадър, под който се предпазваше от слънцето, и прибра стоката си в чудноватото съоръжение, което, след като го затвореше, се превръщаше в количка. На площада останаха малко хора. Повечето бяха туристи, на които един бабалаво5, явно нает от правителството, им предсказвате бъдещето на дъската си. Единствено кубинците обаче можеха да забележат разликата. Чужденците наблюдаваха удивени триковете на самозванеца, който в този ден беше решил да премести оперативния си център в тази зона.
Рубен затвори вратичките на дървената количка и махна клиновете, с които бе застопорил колелата. После я забута към ъгъла на катедралата, където беше паркирал очукания си шевролет. Докато се бореше с неравните плочки, той хвърли последен поглед към групата в средата на площада. На фона на каменните колони от осемнайсети век мулатките, облечени в жълтите си, сини и бели дрехи, се смесваха с италианци, шведи, канадци и испанци, които бяха нарамили камери, пакети и носеха на главите си алпинистки шапки. Всички чакаха на опашка предполагаемият жрец — бяла въздушна дреха върху тъмната му като нощ кожа — да им измърмори бъдещето между едно и друго всмукване от пурата.