Предполагам обаче, че става дума за непосилна задача. Вместо да ни помогне, светът се е превърнал в съучастник. Никой, нито дори онези, които продължават да посещават острова — сякаш става дума за някакво място за поклонение, не престава да повтаря старите мантри: край на проституцията, на бедността, на кастите, на дискриминацията, на привилегиите… Никой не иска да признае, че мечтата се е изгубила, че идеалите вече не съществуват, че са престанали да съществуват отдавна. В действителност са ни оставили сами с нашия глад и нашия дух… и с един-единствен въпрос, който е дилемата на моето поколение.
4.
Клаудия излезе рано, преди слънцето да напече. В този час все още можеше да се усети влагата, която лъхаше от стените на къщите, попили нощната роса; влага, която никога не изчезваше напълно, нито дори в най-горещите дни поради постоянния морски бриз, който духаше в столицата. Малко след като излезе, я видя. Вървеше срещу нея сред движещата се тълпа, която оредяваше единствено в малките часове на нощта, за да се поднови на разсъмване. В осем сутринта улиците вече бяха оживени. Едни чакаха по опашки, други се движеха в различни посоки или се трупаха на автобусните спирки. Постепенно градът придобиваше обичайния си вид.
Първоначално Клаудия не й обърна внимание въпреки контраста на тъмните й дрехи сред шортите и тениските. Когато обаче беше на двайсетина стъпки от нея и погледите им се кръстосаха, сърцето й подскочи в гърдите.
— Урсула — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото за да извика приятелката си от детството.
Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.
— Клаудита!
— Господи, откога не сме се виждали.
Прегърнаха се.
— Колко си се променила!
— А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи… Не приличаш на монахиня.
— И как според теб би трябвало да се обличам?
— Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.
Урсула се разсмя.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.
— Там ли работиш?
— Ходя три пъти в старческия дом, но работя и на други места… А ти как си? Какво правиш?
— Завърших история на изкуството.
— Предполагах, че ще учиш нещо такова. Винаги беше вглъбена в някоя книга.
— Допреди няколко месеца работех в Музея за изящни изкуства.
— А сега?
— Нищо. Уволниха ме.
Усмивката на Урсула изчезна.
— Уволниха те? Защо?
— Възразих срещу продажбата на едни картини. Бяха заповеди отгоре, така че… — тя се усмихна — съм нещо като дисидент.
— Омъжена ли си?
— Живеех с един мъж, но го арестуваха преди няколко дни.
— Исусе — прекръсти се Урсула. — Какво е направил?
— Нищо, беше занаятчия. Продаваше чанти на Площада на катедралата.
— А, да, чух за хайката. Колко жалко! Толкова хубави неща продаваха. Ходила съм два пъти там. Може дори да съм го видяла… А сега какво смяташ да правиш?
Клаудия сви рамене.
— Нямам представа, но един приятел ми обеща… — тя млъкна.
Урсула забеляза капчиците пот, избили по лицето й.
— Какво ти е?
— Нищо — прошепна Клаудия. — Доповръща ми се. Вече ми мина.
— Като прилошаванията, които имаше като малка?
— Не знам. Лекарят каза на мама, че са на емоционална основа. Отдавна не съм имала.
Урсула си спомни за родителите на Клаудия, както и за следобеда, в който научи за ужасната катастрофа. Приятелката й никога не разбра, но това беше искрата, която разпали желанието й да потърси уединение.
— Къде живееш? — попита Клаудия. — Много ми се иска да си поговорим, да ти разкажа за живота си, а ти да ми разкажеш за своя.
— Живея на „Сейба“, близо до кино „Авенида“.
— Уф, много е далече.
— Често идвам тук. Грижа се за няколко семейства от… Божичко!
— Какво има?
Монахинята сякаш внезапно бе забравила за присъствието на Клаудия.
— Какво става? — побутна я тя, за да привлече вниманието й.
— Онзи мъж.
— Кой?
— Онолорио.
Клаудия се обърна, за да погледне, но зад нея имаше само кофа за смет.