— Какъв мъж, Урсула? Не виждам нищо.
Урсула престана да се кръсти, отстъпи назад и хвана Клаудия за лакътя.
— Един мулат… Сигурно има китайска кръв.
Клаудия се смрази от ужас.
— Още ли имаш дарбата „да виждаш“?
Урсула престана да гледа над рамото й и впери очи в нея.
— Никога не съм я губила.
— А какво казват за това в манастира?
— Нищо — прошепна тя. — Никой не знае… Трябва да се предпазиш! Вземи това.
— Какво е?
— Кръстът ми. Благословен е от самия папа. Използвала съм го винаги за защита, но сега ти се нуждаеш от него.
Клаудия й го върна и каза с мек глас:
— Извинявай, Урсула, но знаеш какво ми е мнението за църквата. Това за посредниците ми се струва…
— Моля те, вземи го заради мен. Дори само за да бъда спокойна!
— Както искаш.
— В какво си се забъркала? Този мъж… или това, което е, не предвещава нищо добро.
Клаудия въздъхна.
— Не знам как можеш да го виждаш сега. Появи ми се за първи път преди два дни. Проговори ми, но не си каза името.
— Ти също ли си запазила дарбата „да виждаш“?
Изгледаха се с нежност, почти горди с онзи неосезаем свят, който двете споделяха.
— Този човек е опасен — предупреди я Урсула.
— Знам. Единствено той ми вдъхва страх.
— Единствено?
— С Муба не се чувствам така.
— Още ли я виждаш?
— Никога не ме е изоставяла.
— Мен също.
Клаудия се засмя нервно.
— Защо се смееш?
— Представям си физиономията на изповедника ти, ако му кажеш, че говориш с духа на негърка от Конго.
Лицето на Урсула потъмня.
— Не говори така, Клаудия. Не знаеш колко ме измъчва.
— Кое?
— Да виждам тези неща. Чувствам се виновна.
— Не бъди глупава. За какво да си виновна?
— Това не е редно.
— Според католическите предписания е възможно — каза й Клаудия със сериозен тон. — Но не мислиш ли, че Бог стои над която и да е църква?
— Ако искаш да бъдем приятелки, повече никога не ми говори такива неща.
— Не ми харесва хората да се измъчват за престъпление, което не са извършили.
— Вината е моя, а не на църквата.
— По-добре да не говорим повече за това.
— Обещай ми, че ще носиш кръста.
Клаудия откопча верижката, която носеше на врата си и закачи на нея малкия сребърен кръст.
— Още един амулет няма да ми навреди.
— Кръстът не е амулет.
— Така ли? И какво е?
— Символ.
— Тогава защо ми даде този кръст?
— За да те предпазва.
— Всеки предмет, който служи като средство за предпазване, е амулет, скъпа.
Урсула замълча, без да знае какво да отговори.
— Онолорио още ли е там?
Монахинята кимна утвърдително с глава.
— Трябва да се пазиш, Клаудия. Този мъж чака.
— Какво чака?
— Не знам… Да сториш нещо лошо.
Клаудия извади лист хартия от чантата си и записа нещо.
— Това е адресът ми. Можеш ли да дойдеш да ме видиш?
— Разбира се — Урсула прибра листчето в джоба си и я целуна. — Следващият вторник следобед.
— Ще те чакам.
Клаудия закрачи бързо, от страх да не закъснее. Урсула я видя как зави зад ъгъла и чак тогава се обърна и продължи пътя си. Онолорио все така стоеше до кофите за смет. Монахинята се прекръсти и той й отправи неприличен жест. За първи път от много време тя усета как кръвта нахлува в лицето й. Машинално вдигна ръка и направи кръстен знак пред призрака, който се стопи във въздуха, сякаш беше мъгла. Това я поуплаши. Огледа се, но никой не беше забелязал движенията й, с изключение на едно момиченце, което смучеше биберона си, седнало на прага на дома си — беше твърде малко, за да разкаже, че е видяло как някаква жена със странни дрехи прогонва носеща се във въздуха сянка.
5.
Дори не мога да ти кажа дали Мавърката беше мечтателна като Клаудия. Понякога беше като отнесена, но нямам представа какви мисли са й минавали през главата. Не си спомням да ми е разказвала нито един свой сън; нито дори когато оставах да спя при нея и трябваше да я будя, защото викаше така, сякаш я убиваха… През цялото време измислях разни истории пред Лети, за да мога да спя извън къщи. И колко труд ми струваше да я убедя! Не жена ми Лети, а Мавърката. В началото дори не искаше да излиза с мен. А когато накрая се съгласи, приемаше само ако ходехме на оживени места — театър, парк, „Малекон“. Но винаги ме зарязваше под някакъв претекст — че било късно, че детето… Оставяше го на една своя приятелка, но понякога дори нямаше и единайсет, а вече искаше да си тръгне. Така изкарахме три месеца. Подлудяваше ме. Беше загадка. Разбрах, че я е страх, но не знам от какво. А после, когато най-после задвижихме заедно и помислих, че е настъпил краят на загадките, нещата не се подобриха. Разбира се, че говорехме за хиляди неща. В крайна сметка тя не беше сфинкс. Наложи се да си посмажа мозъка, защото беше ръждясал след десетгодишен брак. Не знам от колко време изобщо не четях. Предполагам, че именно тогава Лети започна да подозира нещо. Бяхме прочели заедно купища книги като гаджета, но тя също бе престанала да чете, когато роди. Разговорите ни бяха от скучни по-скучни — че Татико няма обувки, че Лоренсито е блед и злояд, че дажбата ориз е недостатъчна… Братле, обичах я, но се бях отегчил до смърт като баща и глава на семейство. Мавърката ме измъкна от монотонността. Разбърка душата и ума ми. Обърна ме наопаки. Когато започнах да излизам с нея, почти се ужасих от себе си. Взех да използвам думи, които от години не произнасях. Тя ми помогна да се измъкна от дупката. Благодарение на нея отново започнах да мисля. Знаеш, че силата ми беше по-скоро в науката, но харесвах също автори като Селинджър и Марк Твен… Сега трябваше да се захвана с авангардистите, да изучавам различните течения и куп автори, за които дори не бях чувал. Тя ми даваше книгите. Някои взимаше от библиотеката, други бяха на нейни познати, които пътуваха в чужбина и ги вкарваха тайно. Открих истински чудеса. И докато четях, усещах как мозъкът ми се раздвижва. Уверявам те. Сякаш всичко вътре в него отново се наместваше. Сигурен съм, че невроните ми се бяха уплашили от толкова информация, която ги засипваше. За малко да получа мозъчен удар. Лети се цупеше, когато започвах да й говоря за последната книга, която тя нямаше време дори да разлисти. Опитвах се да бъда дискретен, но понякога неволно ми се изплъзваха някои неща и връзката ни постепенно гаснеше, въпреки че в началото не си давах сметка за това. Бях обсебен от моята Мавърка, а и тя се привързваше все повече към мен. Мисля, че именно страхът от обвързване я накара да избяга. Или е било друго, но на мен ми се иска да мисля, че това е била причината. Колко глупав бях. Толкова усилия да запазя брака си и накрая какво? След като Мавърката ме заряза, Лети също ме напусна. В действителност положението вече се беше скофтило, а през последните месеци се скофти още повече. Самият аз се бях променил и въпреки че се опитвах да го прикрия, Лети го забелязваше. Всъщност мисля, че ме напусна не защото подозираше, че й изневерявам, а защото вече не разбираше какво говоря. Точно това ми каза — че се държа непонятно, че вече не ме е грижа какво се случва с децата. Уверявам те обаче, че това не е вярно. Мамка му, останах заради тях. Въпреки това постоянно се карахме. Сутрин, обед и вечер. Случилото се с Мавърката ме разстрои, бях в ужасно настроение и Лети опираше пешкира. Накрая отиде да живее при семейството си в Камагуей. Ходя там от време на време, за да видя децата, макар че понякога минават месеци от едно до друго посещение. Не мога да си позволя да ходя често при това окаяно състояние на транспорта. Преди две седмици научих, че се е омъжила повторно. Така че надеждите ми отидоха по дяволите… Ако бях предполагал, че това ще се случи, никога, чуй ме добре, никога нямаше да допусна Мавърката да си тръгне. Но как да знам какви мисли й се въртят в главата. Ако знаех, може би щях да успея да направя нещо. Жените обаче са загадъчни същества. Само Бог може да ги разгадае. А може би и Той не е в състояние.