— Не ми каза името си — заяви той, заставайки между нея и вратата.
— Сиси ме нарича Мавърката, откакто…
— Не увъртай — той стисна ръката й. — Как се казваш?
Без да го погледне, тя прошепна:
— Клаудия.
Ние сме образът, който другият отразява със сърцето си. Когато ме гледаш, ставам красива като трева, току-що окъпана от росата. Този илюзорен огън, който прониква в невроните и разстройва възприятието, блика от нашия дух. И аз я отведох на реката, бях сигурен, че е девойка. Играе си с разума ни, подлъгва сетивата ни, изпълва въздуха с измамливи ухания. Спри се, сянко на моята изплъзваща се радост, образ на вълшебството, за което тъй копнея. Иначе как бихме обяснили факта, че човек се променя напълно, когато минава през илюзорното сито на любимия? Лоша шега на любовната химия, защото любовта не е сляпа, както гласи поговорката, просто влюбените измислят това, което го няма, и виждат това, което не съществува — никога не е възможно предварително да отгатнем какво се случва с тях. Не ме обича тоз, когото любя, не любя тоз, чиято съм любима; измъчва ме един, но аз не стена, измъчвам друг, а той ме обожава. Никой не успява да се изплъзне от тази съзнателна слепота, която накрая ни наранява. Няма лекове, нито отвари, които да ни изцерят. След като веднъж попаднем в мрежите й, остава ни само да се молим. Как спят, Господи, самоубийците? Любовта е мазохизъм. Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ. Любовта е присъда. Не умирам от любов, умирам от теб. Любовта се гмурка из телата на други обсебени, излиза на повърхността и вдишва въздуха, който винаги се променя. Вече е готова да бъде отново измамена. При все това ние винаги се преструваме на мъдри, на опитни изследователи, познаващи до болка терена, по който стъпваме за кой ли път. Няма нищо по-срамно от това да признаем собствената си непредпазливост. И не сме в състояние да сторим нищо. Любовта е опиум. Рози, рози, рози от пръстите ми разцъфтяват. Любовта е марихуаната на разумните. Полудявам, моя любов, полудявам. Любовта е салата от хашиш. Какво е поезия? Любовта винаги се повтаря — и ти ме питаш? — защото е неспособна да се учи.30
Грее слънце, морето е пенливо, пясъкът — ситен31, и кубинските жени излизат пременени с подарените им от туристите дрехи. Вълните се разбиват в „Малекон“, свидетел на любови и разлъки, на обещания и самоубийствени съюзи, или на спомена за някой любим, заминал много далече, където водите са посолени…
В тази гореща привечер Клаудия върви сред погледите на мъжете, които изучават улиците от наетите с долари коли; не обръща внимание на другите жени, които също като нея се стремят единствено да оцелеят, докато някое чудо не им позволи просто да продължат да живеят. Много пъти е минавала по същата асфалтирана отсечка край брега, много пъти е ставала свидетел на това, което никога не би пожелала за своя дъщеря. Върви, прекрасно девойче — казва бащата и я целува. — Върви, мое пленено птиче, и ми донеси ситен пясък. И момичетата тръгват да търсят зелени банкноти в страната, където се смесват най-бялата захар и най-тъмният тютюн на света.
Тя върви понесла всичко необходимо — обръч, лопатка и кофичка… И почукването на токчетата й привлича вниманието върху възхитителното полюшване на тялото й. Дори един мъж с овехтели дрехи, който седи върху стената, вдига поглед при преминаването й, докато вятърът се опитва да изтръгне листовете, върху които пише.
Наблизо спира кола, но тя я отминава с безразличие. Някой я чака на друго място. Коварният вятър повдига полата й, а мъжете в колата й подвикват.
Човекът с овехтелите дрехи наблюдава хищните погледи на мъжете, втренчени в омайващата походка на жената. Иска му се да ги удари, но знае, че никога няма да ги достигне. Той е само призрачна сянка, присъствие от друг век. Костеливата ръка трепери над хартията и той пише вдъхновените си стихове: Стичат се да ги видят как минават; никой не иска да ги види как си тръгват… И отново се взира с отчаяние в момичетата, които се разхождат край брега. Разглежда ги, докато те минават край него: влажни устни, изваяни крака, очи с египетски и еврейски контури; цялото изящество на Испания и Африка, подправено с френски съставки, фламбирано с португалско вино, парфюмирано с ливански есенции, очертано с великолепните щрихи на dolce32. Италия и гъвкавите линии на азиатския бамбук… Смесица, приготвена под тропическото слънце. Превъзходно карибско ахиако33. Точно така изкусителни изглеждат всичките в очите му на някогашен любовник. Вълните се издигат и опръскват продупчените му обувки, но той е погълнат изцяло от една мавританска силфида, която го вдъхновява да напише стиховете, изникващи подобно на талази от друга епоха… от собствената му епоха: Пяната ме опръска, вдигнах взор и съзрях пред мен това момиче с шапката му с перо.
30
Цитатите са от Габриела Мистрал (1889–1957) — чилийска поетеса, Федерико Гарсия Лорка (1898–1936) — испански поет и драматург, Хуана Инес де ла Крус (1651–1695) — мексиканска поетеса, философ, математик и мистик, Пабло Неруда (1904–1973) — чилийски поет, писател, публицист и дипломат, Хайме Сабинес (1926–1999) — мексикански писател, поет и политик, Хуана де Ибарбуру (1892–1979) — уругвайска поетеса, Карилда Аливер Лабра (р. 1924) — кубинска поетеса, Густаво Адолфо Бекер (1836–1870) — испански поет и писател. — Б.пр.
33
Ястие от парченца месо, зеленчуци, царевица и банан, подправена с лимон и чушка. — Б.пр.