Клаудия огледа хоризонта, изпитвайки отново чувството, познато на всички, които съзерцават залеза от това място. Дългата стена пред морето беше служила за любовно гнездо, за утеха в тъгата, за съветник в мъката… Особено сега, когато всички се стремяха към чудото да оцелеят, да могат да слагат всеки ден шепа ориз на масата за децата и старците. Тя също търсеше изход от лабиринта, но го правеше като човек, който върви нощем със затворени очи, в най-дълбоката тъмнина. Сляпа, за да види бъдещето си, каквото нито тя, нито другите изглежда, имаха. Как можеш да имаш бъдеще, като нямаш минало? Миналото беше история, наситена с войни и роби. И ако беше вярна поговорката, че всяко минало е било по-добро, какво можеше да очаква от утрешния ден? Този фатализъм, втълпен още от училището, беше подкопал духа й, макар че тя не съзнаваше това. Беше истинско чудо, че бе решила да следва история на изкуството след подобно повторение — година след година в училище — на нещастия и отчаяния. При все това паметниците, оставени от хората, живели в още по-голям ад от нейния, я привличаха по загадъчен начин.
Слънцето се спускаше към водата. Изглеждаше невероятно как жълтеникавият му диск се превръщаше всяка привечер в силуета на извънземно небесно тяло, което бавно изчезваше, сякаш погълнато от морето. Сега сенките щяха да се съживят и да се спуснат над града и обитателите му като конници на ежедневен апокалипсис. Реши се обаче да си тръгне едва когато градът зад гърба й потъна в здрач.
Стана и прекоси площада, който заобикаляше крепостта „Ла Пунта“. Разсеяно докосваше с пръсти тъмния камък, който от четири столетия беше на това място. Спомни си това, което беше прочела тайно в една книга — че един президент от времето на янките, почти в началото на века, построил „Малекон“ и широкия булевард, като за тази цел от морето, близо до входа на залива, бил отнет този къс земя, по който сега вървеше. Това обаче беше едно от табутата, за които беше по-добре да не се говори…
Когато се готвеше да пресече, внезапно си спомни защо е там. Къде й беше умът? Китайката от горния етаж познаваше един магазинер, който продаваше мляко, макар че приемаше тайните си купувачи само под прикритието на мрака. Прекоси булеварда, по който се движеха предимно велосипедисти, и се отправи към „Пеня Побре“, към малкия хълм, откъдето идваше името му, отмина ъгъла на „Ел Моно“ с „Агилар“, продължи до „Хавана“ и накрая навлезе в една уличка.
Мракът щеше да е пълен, ако не беше бледата светлина, разпръсквана от електрическите крушки в къщичките. В момента, в който завиваше зад ъгъла, някой се блъсна в нея и я събори на земята. Когато се изправи, мъждукащата светлина беше изчезнала толкова внезапно, че тя помисли, че токът е прекъснал. Протегна ръце и направи няколко крачки. Чу шляпането на краката си в калта, чието присъствие на тази павирана уличка беше необяснимо, и спря едва когато ръцете й докоснаха някаква влажна стена — предположи, че е на къща. Когато обаче очите й привикнаха към тъмнината, тя застина от изненада. Стената се простираше докъдето погледът й стигаше, макар че не виждаше повече от няколко метра напред, при все това тя познаваше наизуст Стара Хавана и не си спомняше някога да е забелязвала тази стена. Направи няколко крачки и се спря отново, за да огледа земята. Кал и трева. За момент помисли, че се е ударила по-лошо, отколкото предполагаше. Сигурно й се привиждаха несъществуващи неща.
Зад гърба й проехтя топовен гърмеж, който я уплаши до смърт. Беше прозвучал точно зад нея, сякаш идваше от крепостта „Ла Пунта“, а не от „Ла Кабаня“, от другата страна на залива. Да не би отново да са възстановили оръдейния залп от „Ла Пунта“, както по времето на колонията? Едва си помисли това, и я обля студена пот. Стените на Хавана, от които оставаха само фрагменти, бяха съществували от края на XVII в. до средата на XIX в., след което постепенно били разрушени от човешката ръка. Погледна отново високата каменна стена, която се простираше покрай празното място — беше огромен зид, който сякаш нямаше край…
„Клаудия — помисли си тя. — Престани с тези глупости и виж в коя уличка си се забутала.“
Градът наистина беше пълен с улички. Извървя няколко метра, като опипваше непрекъснато стената, както беше правила преди при „Ла Пунта“. Разбира се, сега вършеше това по необходимост, за да не се изгуби. Вляво от нея се простираше обширно празно пространство, каменисто и разкаляно, а отвъд него се очертаваха силуетите на къщите. От време на време зърваше движеща се светлинка в някоя сграда; и чуваше далечни гласове — не можеше да разбере дали бяха на хора, които пееха или викаха.