До нея достигна резкият тропот на крака; синхронизирани стъпки, които се подчиняваха на странни команди. Би трябвало да избяга, но беше в такъв шок, че не можеше да помръдне. Неколцина мъже в униформи, които й се сториха като от времето на Наполеон, минаха край нея, без да я забележат, сякаш призракът беше тя, а не този военен отряд от осемнайсети или деветнайсети век — никога не бе разбирала от униформи.
Потърси наоколо стативи или кранове с камери, изчака напразно прожекторите да осветят сцената, наостри слух, за да чуе гласа на режисьора или на асистентите му. До нея обаче достигнаха единствено биене на барабани и далечни африкански песнопения в нощта.
Зави й се свят, гадеше й се и тя се опря на стената на параклиса. Наведе се, за да повърне. Непрекъснат и почти оглушителен шепот достигна до нея. Когато вдигна очи, кашляйки до задушаване, видя пълните с книги рафтове на книжарницата „Модерна поезия“, а на другия ъгъл — светлинния надпис на „Флоридита“. Намираше се до едно дърво на площад „Албеар“. В далечината се разнесе топовният гърмеж в девет вечерта, който сега звучеше глухо, както всяка вечер, когато прекосяваше залива.
Завръщането на познато място й подейства като защитен екран. Вече й беше достатъчно да знае, че е в безопасност; сякаш някаква милостива паяжина замъгли паметта й, карайки я да се усъмни в това, което бе видяла. Дори не направи опит да обмисли случилото се. Първо реши, че е някаква халюцинация, предизвикана от храна, може би вирус или треска. Или пък се е отровила? Сигурно беше погълнала някоя ларва с рибата, която яде предната вечер. Беше истинско чудо, че е още жива след толкова часове, но както баба й винаги казваше, човешкото тяло е толкова мъдро, че може да парализира храносмилането, в случай че в стомаха има нещо вредно. Бе оцеляла на косъм. И колко късно беше станало! Вече нямаше време, за да се върне на „Пеня Побре“ и да купи мляко.
Взе първия автобус, който мина. Слезе на втората спирка и се отправи към залива. Сега се чувстваше като капитан Блай на кораба „Баунти“, браздящ гъмжащите от акули води в посока към близките до Нова Зеландия острови. Вятърът се промъкваше между тесните улички към морето и развяваше косите й и тя си представи, че стои на носа на носещия се по вълните кораб. Спря за миг под един уличен стълб, за да пропусне група велосипедисти.
— Клаудия.
Тя се обърна изненадана и доверчива, почти готова да се усмихне на приятеля или познатия. До нея, под светлината на единствената светеща крушка на улицата, стоеше Рубен.
2.
Полумракът в покрития вход й се стори по-зловещ от манастир. В една обител поне градината е поддържана и всички килии са чисти; дори въздухът изглежда по-прозрачен. В тази зловонна сграда обаче мръсотията пълзеше безнаказано по стените, хлебарките бяха повелителки и господарки, а смрадта, разнасяща се от поставените до входа кофи за смет, стигаше до двора, където деца и кучета тичаха между прострените чаршафи.
Урсула прекоси бившия двор за карети, като се опитваше да си спомни коя е вратата на апартамента, в който беше идвала преди две години. Намери го лесно. Веднага го позна по цепнатината в олющеното дърво до шпионката, но се поколеба, преди да позвъни, защото й се стори, че чува отвътре детски плач.
— Влизай.
Тя се вторачи в детето, което Клаудия държеше в ръце. Успя да се съвземе от изненадата, целуна приятелката си и седна във вече познатата й обстановка.
— Дай ми това — каза Клаудия и взе тежката найлонова чанта, която монахинята бе поставила на скута си.
— Много е хубав — прошепна Урсула. — Прилича на теб.
— Можеш да говориш високо. Когато му се спи, заспива, независимо от всичко.
— На колко е?
— На година и половина.
— Къде е бащата?
Клаудия сложи детето на леглото. Срещата с Рубен предната вечер я беше разтърсила повече, отколкото странното преживяване с виденията.
— Занаятчията е, нали? Онзи, когото арестуваха…
Клаудия кимна с глава.
— Затова ли ти се гадеше?
— Имаш слонска памет.
— Защо не ми каза?
— Защото самата аз разбрах по-късно.
Монахинята отиде до леглото и седна внимателно, за да не събуди момченцето.