— Имаш ли новини за него?
Клаудия поклати отрицателно глава. Не искаше дори да споменава, че се бяха уговорили да се срещнат на следващия ден.
— Как се справяш с работата?
Клаудия не отговори веднага.
— Превеждам вкъщи.
Предпочете да излъже, отколкото да каже истината. Урсула се заразхожда из стаята, спря до етажерката с книги и забеляза малкия касетофон, който подпираше една редица томове.
— Откъде го взе?
— Купих го на черно — излъга Клаудия.
Лицето на монахинята светна.
— Ще ти покажа нещо.
Започна да рови в чантата, която беше върху масата, извади няколко касети, прехвърли ги и намери тази, която търсеше. Клаудия хвърли поглед към заглавието: Видение — Музиката на Хилдегард от Бинген. Видя рисунката на обложката, изобразяваща монахиня с чувствено лице, наведена над разтворена книга — от нея се излъчваше светлина, която озаряваше лицето й — както и някакви странни геометрични, почти футуристични фигури, които монахинята съзерцаваше със загадъчно изражение. Урсула пусна касетата и стаичката се изпълни със свръхестествена музика. Клаудия изслуша средновековното песнопение и изненадващия фон от съвременни ударни инструменти.
— Нали е красива?
— Никога не съм чувала подобно нещо.
— Изпрати ми го една монахиня, която ни посети миналата година. Музиката е композирана от игуменка, която е живяла преди хиляда години.
— Не е възможно. Звучи съвременно, почти като ню ейдж.
— Само перкусията е съвременна, останалото го пеят както го е композирала. — После прошепна, уплашена да не прозвучи еретично: — Хилдегард е била посветена. Мисля, че е композирала тази музика под въздействието на виденията, които е имала. Ненапразно са я наричали Рейнската сибила. След смъртта й много монахини уверявали, че виждали призрака й по коридорите на манастира и го чували да пее собствените й песнопения.
Погълната от историята, Клаудия отиде до хладилника и отвори две кутии със сок. Урсула занемя, когато видя какво има в него.
— Не се ли е появявал отново? — попита монахинята.
Клаудия забеляза промяната в тона й.
— Кой?
— Онолорио.
Тя наля сока в две чаши, като все още не можеше да си обясни неочаквания обрат в държането на приятелката си.
— Защо питаш?
— Защото е очаквал да сториш нещо? — монахинята отказа с жест напитката.
Нещо не беше наред. Клаудия седна срещу нея, като се опитваше да разбере какво става.
— Клаудия, с какво се занимаваш?
Продуктите от дипломатическия магазин. Каква глупава непредпазливост! Как й бе хрумнало да отвори хладилника, пълен с тези проклети консервни кутии! Явно нещо с нея не беше наред. От предната вечер. Откакто й прилоша. Вече не внимаваше какво върши. Сега беше безсмислено да се преструва.
— Трябваше да храня детето си.
Известно време двете мълчаха. Те не знаеха, но музиката на Хилдегард беше издигнала бариера, която преграждаше пътя на едно дебнещо наблизо създание.
— Бих искала да ти помогна, но не знам как.
— Решението е да намеря къде да оставям детето, така ще мога да работя друго… Или поне бих могла да работя през деня като сервитьорка или каквото и да е, да имам нормална работа, колкото и неприятна да е тя.
— Няма по-лоша работа от тази.
— Но е единствената възможна за мен.
— При все това трябва да излизаш, макар и вечер. На кого оставяш момчето?
— Нубия се грижи за него.
— Нубия? — тя сякаш потъна в спомените си. — Не съм я виждала от години.
— Тя е нещо като щатна бавачка на малкия.
— Какво казва за… работата ти?
— И тя не я одобрява, но знае, че нямам друг избор.
— Не те ли притеснява това, което вършиш?
— Ако можех, щях да вляза в манастир, само и само да не го върша.
Урсула се загледа в плочките на пода, докато през ума й минаваха стотина различни възможности. Дори си помисли с надежда, че Клаудия би могла да се посвети на религията, но веднага отхвърли тази възможност. Погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам — каза тя и стана. — Сестра Мария сигурно е приключила посещението си.
Клаудия отиде при касетофона.
— Касетата е за теб — заяви Урсула. — Подарявам ти я. Отец Хуан има оригинала… Само да знаеш какво вълнение предизвика в семинарията. Всички искат да я запишат.