Не мога да си спомня как се качих в импровизираната спалня, нито как стигнах до леглото. Само си спомням ръцете му, ухаещи с онзи неизличим мирис на удобен и сигурен дом; езика му, обхождащ тялото ми от шията до най-далечната гънка; нежния звяр с червено като карамфил око, мека плът, която да поемеш между устните — големите и малките, — която да докоснеш застрашително със зъби, сякаш всеки момент ще я обезглавиш, и веднага след това да я погалиш с целувка, наподобяваща полувсмукване, полузахапване. Манна за гладните народи. Млечнобяла, любя те млечнобяла — прохлада за опустошената ми вагина. Как копнее за оргазми осакатената душа…
Треперя като стояла дълго време на пости курва. Разтварям краката си. Подмокрям се. Вържи ме за тези пръчки, не ме оставяй да избягам. Тялото ми се превръща в пираня, превръща се във вампир, превръща се в звяр, поглъща всичко и иска всичко. Религиозният екстаз е брат на плътския екстаз, а понякога двата се сливат. Ближи ябълката ми, потъни в моя Едем. Забий кръста си в моя хълм, остави ме да смуча твоя рай… Ангелите имат пол. Как да не обичаш Бог?
4.
Меа culpa, mea culpa37. Трябваше да му каже за Давид. Но тогава той щеше да поиска да отиде в стаичката й, а там бяха цветният телевизор, продуктите от дипломатическия магазин и дори дрехите на момчето. Щеше да разбере всичко. По-добре да не го вижда повече. Сега се радваше, че се беше измъкнала, докато той се миеше в една от общите бани. Отиде в къщата на магазинера и купи два литра мляко, които скри в една торба. За малко да отиде на „Монсерат“, но се уплаши, че Рубен отново ще я чака на ъгъла със „Сол“. Мина й през ума да вземе автобуса до кея „Кабалерия“, но веднага си даде сметка, че мястото е твърде открито. Предпочете да тръгне по малките зловонни улици.
Докато вървеше, кроеше планове. Щеше да си вземе душ (всъщност щеше да се облее с кани вода) и после щеше да легне и да слуша Хилдегард — малко трансцендентална медитация, преди да излезе да проституира. Защото беше курва мистик. Беше курва по необходимост, а мистик — по призвание. Тя също имаше видения като монахинята и съзираше същества, които никой друг не виждаше. Беше се превърнала в нова Рейнска сибила.
Песнопенията бяха свръхестествено творение. В началото Клаудия не разбра откъде идваше това усещане за абсолютна лекота, която завладяваше дори слабините й веднага щом пуснеше касетофона. Слушаше афрокубинските барабани, които придружаваха O Frondens Virga38 и контите с привкус на гуагуанко, които обагряха латинския на Hodie Aperuit39 и тутакси предмети и създания — дори самата тя — придобиваха необичайна синьо-златиста аура, сякаш очите й разширяваха обсега си на възприятие и можеха да различават частици енергия или душевни състояния, невидими за обикновеното човешко око. Все едно наблюдаваше света през погледа на ангел. По-късно разбра причината за чудото — когато барабаните се съвкупяваха с девическите песнопения, предизвикваха изкривяване на пространството и времето, изменение на физическите закони, черна дупка, където душите на умрелите танцуваха лудешки мистичната си конта. Бог можеше да бъде доволен — божественото никога не е имало по-добър посредник, за да стигне до духа, вкопчил се в плътта. И именно една монахиня я приближи отново към божественото с тези песнопения и тази литургия.
Един велосипедист за малко щеше да я блъсне. Не трябваше да мисли повече за Хилдегард и за музиката й, докато вървеше по улиците. Омагьосващата й сила беше толкова голяма, че дори само мисълта за нея я откъсваше от заобикалящия я свят.
Сиси щеше да мине да я вземе след два часа, но тропическата нощ вече настъпваше. Силуетите се превръщаха в сенки и дори сградите придобиваха неясни очертания. Спомни си за Хилдегард и установи, че въздействието й не беше отминало.
Заобиколи крепостните ровове на крепостта „Реал Фуерса“ и мина покрай „Темплете“… „Темплете“? Сякаш тъмнината предизвикваше странни възприятия. Защо не можеше да види огромния паметник, а в замяна на това различаваше чудесно колоната, поддържаща Богородица? Зад нея трябваше да бъде копието на гръко-римски храм, но по някаква причина съзираше само празно място. До оградата, обграждаща колоната, бяха скупчени няколко бараки от дърво и кирпич… О, не! Не беше възможно отново да й се случва същото. Оръжейният площад се беше превърнал в празно място, където тревата растеше в малки квадратчета. На висока едва една стъпка стена, ограждаща терена на бъдещия площад, седяха неколцина минувачи. На равни участъци стената се прекъсваше от отвори, позволяващи да се влиза и да се излиза от площадчето. Беше изчезнал и Дворецът на интендантството. На негово място се издигаше прекрасно измацана сграда с рамки, украшения и пиластри, боядисани в ослепително бяло. Някаква черква, която беше почти рухнала или беше в процес на разрушаване, заемаше мястото, където трябваше да бъде зданието на сегашния Музей на града, а преди това — на Дворец на капитан-генералите.